Джон Коннолли - Нечестивци

Сетне в гостната влезе и Даниъл Клей, запита дъщеря си какво толкова е станало, че е така разтревожена? Сякаш бе нормален, редовен мъж, дядо и баща, а не онзи човек, отвел собственото си шестгодишно момиче в кревата и така чак до петнайсетгодишната му възраст. Винаги нежен, внимателен, деликатен, с неудобство питащ дали я боли, а когато е много тъжен или пиян — сипещ извинения за онази нощ, когато я бе отстъпил на друг мъж. Защото я обичал, забележете! Това бе казвал винаги: „Аз съм твоят баща и те обичам и никога вече няма да позволя това отново да ти се случи“.

Слушах разказа й, а над нас в къщата горе телевизорът басово вибрираше. Сетне настъпи тишина, чухме леките детски стъпки по стълбището за горния етаж. Джена се качваше в спалнята си.

— Много точно дете е — обади се майка й. — Стане ли време за лягане, никога няма нужда да й напомням. Качва се горе, ляга си сама. Обича реда, държи на почивката. Преди това си мие зъбите, понякога чете, аз се отбивам да кажа лека нощ и да я целуна. Не пропускам да я нагледам, преди да заспи, така съм по-спокойна, мисля си, че е в безопасност.

Облегна се на тухлената стена, прокара пръсти през косата си, отхвърли я назад, разкривайки челото и лицето. Прехапа устни, замислена, може би по-скоро тъжна.

— Не я беше докосвал — продължи малко по-късно тя. — Нищо не се бе случило извън онова, което детето ми каза. Само че аз го усетих, винаги съм го усещала. Как я погледна за миг, докато си тръгвахме, как облиза устни. Виждах го в очите му, а той съзнаваше, че аз го усещам. Привличаше го. Всичко започваше отново. Вината не беше негова, то си е болест. Той беше болен. Все едно е бил в ремисия и сега предишното състояние отново се активира.

— А защо не казахте на някого? — запитах я аз.

— На кого да кажа? Че той ми беше баща и аз го обичах… — отвърна тя, навела глава, не искаше или не можеше да ме гледа в очите. — … Сигурно си мислите, че говоря дивотии, абсурдни неща… след всичко, което ми е сторил…

— Не, не мисля така — отвърнах аз и си вярвах. — Нищо вече не може да ми се стори абсурдно.

Тя отново потупа пода с голите пръсти на крака, помести се, въздъхна.

— Е, говоря ви истината, колкото и да струва тя. Обичах го. Толкова много го обичах, че същата нощ се върнах в къщата му. Оставих Джена при Ейприл. Казах й, че имам много важна работа да свърша у дома, помолих Джена да преспи при Каръл. И друг път сме го правили, така че никакъв проблем не беше. Е, отидох там. Татко отвори вратата, казах му, че трябва да поговорим за случилото се този ден. Опита се да ме разкара, да обърне нещата на смях, аз обаче имах вече нещо наум. Оказа се, че работел в мазето, заведе ме долу да ми го покаже. Нов под щеше да слага и бе започнал да кърти стария бетон. По онова време слуховете за него вече вървяха и той практически бе принуден да отмени почти всичките си ангажименти. Всъщност бе изпаднал в най-ниската професионална точка на една дълга и извънредно сполучлива кариера. Низвергнат, дето има една дума — същински парий в медицината, там, където някога беше високоуважаван практик и учен. Опитваше се да крие страданието, чувствата, които го измъчваха, направо отвътре го разкъсваха. На мен казваше, че сега му се отдавала уникалната възможност малко да си почине, да свърши разни неотложни домашни задачи, за които по-рано все нямал време.

И така говорехме, а той продължаваше да кърти пода. Накрая започнах да крещя — той не искаше да чуе какво му казвам. Сякаш си измислях нещата, които ми се бяха случили. Същите, които самият той бе извършил и според мен отново се канеше да извърши, само че този път с Джена. И все повтаряше, че каквото и да е правил, правил го е от любов към мен. „Ти си ми дъщеря — казваше. — Обичам те. Винаги съм те обичал. И Джена обичам също.“

Ей Богу, когато каза тези, последните думи, нещо в мен се скъса. Не зная какво ме е обхванало — бяс може би, временна невменяемост, амок, мислете си каквото си искате. В ръце държеше кирка, с нея повдигаше късовете от разбитата бетоннна плоскост, обръщаше ги, сетне ги доразвиваше на дребно с чук. А той беше на една лавица до мен. В един миг баща ми се извърна с гърба си към мен, грабнах чука и сигурно по горната част на главата съм го ударила. Отначало не падна, не и веднага. Само се наведе и се хвана за главата с едната ръка, сякаш си я беше ударил в някоя от гредите на тавана. Значи тогава отново съм го ударила и той рухна. Помня, че сякаш се срина. Мисля, че още два пъти го удрях. Точно тези мигове са ми объркани, мъгляви. Помня добре, че потече кръв направо в земята под бетона. Оставих го да лежи там, качих се горе в кухнята. По лицето и ръцете ми имаше кръв, измих я. И чука измих. Помня, че по него имаше и косми, трябваше с пръсти да ги чистя. По едно време чух, че се движи в мазето. Помислих, че се опитва нещо да каже. Само че не можех да сляза долу. Нямах сили за такова нещо. Просто нямаше как. Заключих вратата към мазето и седнах в кухнята. Така съм стояла известно време в пълно вцепенение, колко точно — не си спомням. По едно време се стреснах, погледнах прозорците — навън беше много тъмно. Долу нищо не се чуваше. Когато отключих видях, че е допълзял до основата на стълбището. Обаче нямал сили да се покачи нагоре. Когато слязох и се наведох, вече беше мъртъв.