Джон Коннолли - Родени да убиват

Натиснах звънеца, чух ехото да отеква из цялата къща. Зад матовите стъкла на вратата се очерта нечия фигура, отвори възрастен мъж с тесни рамена. Прекомерно тесни за голямата му червена риза и тирантите, които държаха светлите панталони. Всъщност бе доста слаб, панталоните висяха над кльощавите крака, бяха доста широки на кръста. Общото впечатление бе мрачно: сякаш пред мен стои дребен, тъжен клоун.

— С г-н Пелтие ли имам честта? — попитах шаблонно.

Той кимна, аз си показах документите.

— Казвам се Чарли Паркър. Г-н Мерсие каза, че сте предизвестен за посещението ми.

Стори ми се, че лицето му светна; той се отдръпна, за да вляза, поглади коса и постегна колана на панталоните. Къщата миришеше на старо, на запарено. В широкия хол забелязах прахта по мебелите. Отдясно бе столовата. Обзавеждането изглеждаше на място, но като че нещо липсваше тук и там. Досетих се: вероятно се е наложило да продаде най-доброто, а после бе размествал, за да запълни празнините. Покани ме в малка, но приятна и светла кухня. По столовете бяха разхвърляни стари списания, на масата стоеше висок кафеник и от него се носеше приятна миризма на кафе и ванилия. На стените висяха три картини — акварели; пейзажите ми се сториха познати и, изглежда, обектът бе един и същи, само че рисуван от различни ъгли в унила тоналност: кафяво и червеникаво. Напомнящи на скелети с оголените си клони дървета по брега на тъмно водно пространство, далече на хоризонта хълмиста верига, облачно небе. И на трите си личеше подписът на художника — инициалите ГП. Хрумна ми, че е Грейс; преди не знаех, че е рисувала.

На лавица под прозоречния перваз бяха подредени книжки, голямо кресло стоеше до камина с огнище от лят метал, върху което домакинът бе нахвърлял пънове, подпалки и хартия. Общият ефект не бе лош — говореше за къщовност.

Покани ме да седна, наля кафе в две чаши, от бюфета извади кутия със сладки, сетне смешно разпери ръце встрани и рече:

— Трябва да ме извините, г-н Паркър, не очаквах гости толкова рано.

Имаше предвид дрехите си — избелелите панталони и широката риза.

— Няма причини да се безпокоите — отвърнах с усмивка. — Телевизионният техник веднъж ме завари да гоня хлебарките само по чехли.

Усмихна се благодарно и седна срещу мен.

— Джак Мерсие каза ли ви за моето момиче?

Наблюдавах го внимателно, докато говореше. Когато спомена името на бившия си партньор, нещо примига в очите му — досущ изложено на течение пламъче.

— Да, моля, приемете съболезнованията ми — кимнах аз. — Тя не се е самоубила, г-н Паркър. Няма значение какво говорят хората. Не ме интересуват техните приказки. Бяхме заедно седмица преди смъртта й, повярвайте ми, никога не съм я виждал толкова щастлива. Не пушеше, наркотици не вземаше… по дяволите, дори алкохол не пиеше, поне нищо по-силно от светла бира.

Отпи от кафето, а палецът му нервно потриваше показалеца. Нервен тик, видимо постоянно, ритмично движение, от което, изглежда, не можеше да се отърве, защото от неспирния допир на показалеца се бе образувал мазол.

Извадих писалка и бележник и започнах да записвам думите на Пелтие. Майката на Грейс починала, когато детето било на 13 години. Учила в гимназията, завършила, сетне следвала. След няколко несполучливи опити да се хване на добра работа, Грейс се върнала в университета и подготвяла аспирантска работа на тема религиозните движения в нашия щат. А по-късно се прибрала в стария дом и заживяла при баща си. От време на време пътувала до Бостън, за да ползва тамошните библиотеки.

— Да знаете с кого се е срещала, с кого е говорила, какво е писала? — попитах бащата.

— Винаги носеше бележките със себе си, винаги… не съм сигурен, не ми е казвала — отвърна той. — Ден-два преди да стане трагедията май имаше среща в Уотървил…

— С кого? — настоях аз, когато гласът му заглъхна.

— Мисля, че с Картър Парагон — рече Къртис. — Онзи, който е начело на Братството.

Братството ли? То бе евтина и съмнителна операция, силно намирисваща на далавера. Организираше късни вечерни шоута по кабелните телевизии и плащаше на бедни старици по някой и друг цент да зареждат празни пликове с библейски брошурки, които сетне разпращаше по незнайни адреси. Парагон твърдеше, че можел да лекува някои по-дребни заболявания: достатъчно било зрителят да докосне телевизионния екран с две ръце или, по-точно, с едната, защото другата ще е заета с набиране на безплатните телефонни номера на Братството за регистриране на дарение в името на Божията прослава. Обаче единственото нещо, което Парагон наистина можеше да лекува, бе излишъкът на пари в нечия банкова сметка.