Джон Коннолли - Родени да убиват

Тръгнах към центъра на Портланд. Паркирах в гаража на „Къмбърланд“ и „Пребъл“, сетне влязох в стария градски пазар. В един ъгъл свиреше „Порт Сити Джаз Бенд“, въздухът ухаеше на печено и разни подправки. Купих си обезмаслено мляко с етикет от „Смайлинг Хил Фарм“, еленско месо от „Бейли Хил“, пресни зеленчуци и самун хляб от „Биг Скай Бред Къмпани“. Седнах до голямата камина, загледан в минувачите, заслушан в музиката. Другата неделя ще доведа Рейчъл тук, мислех си мечтателно. Ще се мотаем сред гондолите със стотиците продукти и стоки, ще се държим за ръце, ще усещам дъхавия й парфюм цял ден — и в ноздрите, и по дланите си.

По обедно време излязох и тръгнах по „Конгрес“, сетне отбих по „Ексчейндж Стрийт“ към „Джава Джо“ недалеч от старото пристанище. Точно на пресечката на „Ексчейндж“ и „Мидъл“ зърнах момченце — седнало на тревата в парка „Томис“ на отсрещната страна на улицата. Носеше къси панталонки и шарена риза, а денят бе студен. Над него се бе навела жена и му говореше, а то я гледаше съсредоточено. Както и детето, и тя самата бе облечена съвсем неподходящо за времето: лятна рокля в светли цветове, гарнирана с розови цветчета. Слънцето огряваше прозрачната материя и зад нея прозираха стройни крака, русата й коса бе прибрана назад със светлосиня панделка. Не виждах лицето й, но нещо не бе наред: стомахът ме присви още преди да съм се доближил достатъчно.

Навремето Сюзън имаше подобна рокля и също често завързваше косата си именно със светлосиня панделка. Споменът ме жегна, сепнах се, а жената се изправи и пое в посока към „Спринг Стрийт“.

Тогава момчето вдигна глава и видях, че носи стари очила с рогови рамки, но едното стъкло е почернено. През другото ме гледаше, без да мига. На врата му висеше окачена с въже дървена пластина, като дъска, а на нея имаше нещо издълбано, но не можех да видя какво точно — все още бях далеч. Усмихнах му се и то също се усмихна, стъпих на улицата, за да пресека… право на пътя на един камион. Бързо отскочих назад и не успя да ме прегази: все пак шофьорът заби спирачките, стъпи на клаксона и от устата му се изля гневен поток от ругатни. Трябваше да изтърпя нравоученията му, сетне ми показа среден пръст и потегли, а когато отмина, отсреща вече ги нямаше — нито момчето, нито жената. Огледах улицата нагоре и надолу — по „Спринг“ нямаше и следа от тях, нито по „Мидъл“, още по-малко на „Ексчейндж“. И въпреки това можех да се закълна, че те са нейде наблизо, скрити, и ме гледат.

Прибрах се у дома — в къщата в Скарбъро — някъде около четири часа следобед, след като депозирах чека в банката и свърших още някои други дребни неща. Защурах се бос из къщата, по едно време ми щукна да послушам музика. Пуснах си „Тихи води“, Джим Уайт [6] Алтернативно кънтри. — Бел.прев. пееше за живите и мъртвите, но нещо объркваше разликите между двете категории. На кухненската маса се валяше чекът на Мерсие. И така и така ми беше кофти, а зърнех ли го, ставаше ми още по-чоглаво. Защо ме бе погледнал по онзи странен начин, когато ме помоли само да поговоря с Пелтие? И какво запази за себе си? Значи колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че той плаща от едната гузна съвест.

С какво ли го държи Пелтие? Или угризенията са на друга основа? Защо пък Мерсие ще ме ангажира да разследвам смъртта на момиче, което той почти не познава? Мнозина твърдяха, че краят на бизнеспартньорството им бил доста жлъчен и донесъл не само разделяне на професионални интереси и пътища, а и разрива на дългогодишно приятелство. Ако Пелтие търси отнякъде помощ, то едва ли Мерсие е човекът, при когото би отишъл.

Някак си не можех да откажа случая. Защото и аз самият изпитвах отдавнашни угризения спрямо Грейс Пелтие. Струваше ми се, че й дължа поне времето, което наистина мога да отделя, за да поговоря с баща й. Остатъци някакви си от някогашна любов, а? А наистина бях реагирал като задник, когато момичето се бе притеснило, че е бременно. Вярно, че съм бил млад, ама тя бе по-малка и от мен. В съзнанието ми се върна ясен образ на тогавашната Грейс: чернокоса, притеснена, сините й очи ме гледат очаквателно, с надежда, а цялата тя мирише на цветя…

Понякога животът поднася трудни за избор неща. И сега бе така с мен, въпреки че далеч не ми е за пръв път. Седнах до масата и дълго стоях замислен, вперил очи в чека. Накрая, все още не взел решение как да постъпя, го сгънах и затиснах със синя вазичка, която бях купил днес съвсем импулсивно от пазара. Изпекох си пиле със зеленчуци и лютиви подправки, пуснах телевизора и седнах да похапна. Гледах в екрана, ама почти не виждах какво дават. Ядох малко, измих чиниите, изсуших ги и посегнах към телефона.