Джон Коннолли - Родени да убиват

Седнах в конферентната зала, където ме поканиха. Аз от едната страна на овална стъклена маса, трима от шефовете на „Пан Тек“ — срещу ми. Веднага огледаха снимките, чуха записите, както и онази част от романтичната интермедия с готината Стейси. Единият бе Роджър Акстън, вицепрезидент на „Пан Тек“, вторият — Филип Войт — шеф на сигурността, третият се представи с името Марвин Грос — директор за персонала. Бе нисък, възслаб, но с шкембенце, което изпъкваше над колана на панталоните и го оприличаваше на онези африкански дечица, които страдат от недохранване. А пък именно Грос държеше в ръка чековата книжка.

След малко Акстън протегна кокалест пръст и натисна стопа на възпроизвеждащото устройство. Спогледаха се с Войт, сетне се изправи.

— Изглежда добре свършена работа, г-н Паркър. Благодарим ви за времето и усилията. Г-н Грос ще се погрижи за хонорара ви.

Наби се на очи фактът, че не ми подаде ръка, а излезе от залата, като въртеше задник; нещо в дрехите му шумолеше досущ като коприна — все едно се движи богата вдовица. Казах си, че и аз самият едва ли бих се ръкувал с човек, който току-що е предоставил тайно направен звукозапис на двамина непознати, които се любят. Останах на място, заслушан в подраскването на скъпата писалка на Грос по чековата книжка. Свърши, изчака мастилото да изсъхне, подухна и внимателно откъсна чека. Не ми го подаде веднага, а го провери още веднъж, сетне ме погледна над бутнатите на носа очила и попита:

— Харесвате ли си работата, г-н Паркър?

— Понякога — рекох.

— На мен пък ми се струва, че тя е някак си… гадничка.

— Понякога да — отвърнах с неутрален глас. — Но обичайно това не важи за самата работа, а за природата на някои от намесените хора.

— Имате предвид г-н Хойт ли?

— Г-н Хойт се люби с жена през въпросния следобед. И двамата не са семейни. Направеното от тях едва ли може да се нарече с въпросната дума или поне не е по-гадничко от стотици други неща, които повечето хора вършат всеки ден.

Вашата компания ми плати да ги следя и записвам и именно в това е гадничката страна на въпроса.

Грос се ухили. Държеше чека между пръстите си, като че очакваше да му се моля да ми го даде. Застаналият до него Войт гледаше в земята — видимо му бе неудобно.

— Убеден съм, че едва ли вината за начина, по който сте провели разследването си, е изцяло у нас, г-н Паркър — продължи Грос. — Изборът си е бил ваш.

Усетих, че юмрукът ми се свива — неволно, разбира се. Отчасти поради това, че думите му ме ядосаха, но и за друго — в тях имаше известна истина. Докато седях тук и гледах как тези трима костюмирани контета слушат пъшканиците от чукането, изпитах срам и за тях, но и за себе си. Грос имаше право: мръсна работа, мирише на телефонно порно, а по ръцете, по дрехите, в душата ти сякаш остава нечистотия… И никакви пари не могат да я изчистят.

Останах така — безмълвен, загледан в Грос, докато той не се изправи, за да събере донесения от мен материал и да го прибере в черната папка. Войт също стана, но аз си останах в същата поза — на стола. Грос отново погледна чека, сетне го пусна пред мен на масата и чак тогава тръгна към вратата.

— Порадвайте се на парите си, г-н Паркър — рече за последно. — Смятам, че сте си ги спечелили.

Войт ме изгледа притеснено, сетне сви рамене и последва Грос.

— Ще ви изчакам отвън — рече, преди да затвори вратата.

Кимнах и си събрах вещите в чантата, взех чека и го огледах. Бяха ми платили 20 процента повече — бонус, за какво ли? Сложих го в портфейла, в отделението, което се затваря с цип, и се почувствах наистина омърсен.

Войт ме изпрати до фоайето, демонстративно ми стисна ръката, благодари и се сбогува. Излязох на паркинга и закрачих по асфалта между маркираните поименно пространства. Ето и колата на Марвин Грос — червена импала. Паркирана на място номер 20, а на стената до нея — табелка с името му. Извадих ключовете си и отворих малкото ножче, което държа на същото синджирче. Клекнах до задната лява гума и допрях острието в нея — готов да я разрежа. Останах в тази поза може би трийсетина секунди, сетне се изправих и прибрах ножчето. Гумата си остана цяла, само на онова място имаше малка резка — колкото върха на карфичка. Нищо повече.

Грос бе казал самата истина — да слухтиш след любовни двойки по мотелите е кофти работа, все едно събираш материал за нечий развод или нещо подобно. Но пък си плаща, а рискът е минимален. Не е ли така? В миналото бях поемал задачи без заплащане, благотворителност някаква си. И скоро бях разбрал, че ако продължавам да я карам така благотворително, скоро ще се наложи аз самият да търся милостиня за себе си. Сега Джак Мерсие ми предлагаше наистина добри пари, за да разследвам смъртта на Грейс Пелтие, но вътрешният глас ми подсказваше, че те ще са трудно спечелени. За същото говореха и спотаените неща в очите на самия Мерсие.