Майкл Коннелли - Горящата стая

— Не, благодаря. Преди час и аз отскочих за човешко докосване.

— Ясно.

Бош излезе от сградата. На половината път до кафенето телефонът му избръмча. Беше Бенет.

— Хари, не намерих много — каза той. — Закрили са случая доста бързо. Истинска трагедия, доколкото мога да преценя. Някакъв тип убил най-добрия си приятел. Взел го за елен, диво прасе или нещо такова в храсталаците.

Бош отиде до пейката под навеса на една спирка и седна, за да може да си води бележки.

— Добре — каза. — Имаш ли имената на стрелеца и жертвата?

— Стрелецът е Чарлз Андрю Брусард.

— А жертвата?

— Дейвид Александър Уилман. На четирийсет и две. Бил е управител на ранчото, а Брусард е бил собственикът. Тук се казва, че били първи приятели още от гимназията, израснали заедно в Хемет. Излезли на лов и се разделили в нещо, наречено „улея на прасетата“, нещо като тясно дере или каньон в ранчото. Изведнъж Уилман се озовал на място, на което Брусард изобщо не го очаквал. Помислил го за прасето, което преследвали, и го улучил от трийсет метра. Проходна рана във врата. Уилман умрял на място. Изтекла му кръвта.

Бош си записа няколко думи, които да го подсетят, после попита:

— С какво е стрелял Брусард?

— Ъ-ъ-ъ, да видим… с „Енкор Про Хънтър“. Триста и осми калибър.

— А Уилман? Пише ли с какво е бил въоръжен той?

— Момент… не, Хари, няма нищо.

— Добре, някакъв инвентар към доклада?

— Само пушката на Брусард.

Надеждата, че пушката на Уилман ще бъде посочена или дори запазена като веществено доказателство, от самото начало бе съвсем малка.

— Кой е разследвал случая? — попита Бош.

— Бил Темпълтън — отвърна Бенет. — Още е в управлението. Сега е капитан.

— Познаваш ли го?

— Познавам го, но всъщност не го познавам. Нали ме разбираш?

— Да.

Бош се замисли как точно да формулира следващия си въпрос. Дойде автобус и се наложи да стане и да излезе от навеса, за да се спаси от шума.

— Навън ли си, Хари? — попита Бенет.

— Да, отивам за кафе — отвърна Бош. — Виж, Стив, познаваше ли Темпълтън като следовател? Питам се дали е човек, който би закрил някой случай набързо, защото не му се е работело по него, или пък е можел да бъде убеден да го направи.

Последва дълга пауза, преди Бенет да отговори.

— Трудно е да се каже от този доклад, но никога не съм работил директно с него. Чувал съм обаче, че играе голф и че преди всеки удар хвърля във въздуха трева, за да види накъде духа вятърът.

Бош го разбра. Темпълтън може и да не се беше опънал на съветите да закрие бързо случая, особено ако са дошли отгоре.

— Хари, искаш ли номера на доклада от анализа на място? — попита Бенет. — Самият доклад не е тук, но явно съществува. Отбелязан е номерът му.

Бош се върна на пейката, за да си запише номера. Освен това попита за рождената дата и домашния адрес на Уилман, както и за данните за жена му Одри. Накрая благодари на Бенет за бързата помощ.

— И онова с голфа да си остане между нас, нали? — каза Бенет. — Не искам Темпълтън да ме вземе на мушка.

— Разбира се — отвърна Бош. — Длъжник съм ти.

След като приключи разговора, Бош тръгна обратно към дирекцията, без да завърши набега за кафе. Вече не се нуждаеше от доза кофеин.

Седна зад компютъра си и пусна Дейвид Александър Уилман през криминалните бази данни, но търсенето му не даде резултат. Доколкото можеше да се прецени, досието му бе чисто.

След това отвори страницата за регистрация на оръжия на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и въведе в полето за търсене името на Уилман. Макар да беше покойник, базата данни щеше да отрази всички негови законно притежавани оръжия. Този път получи резултати. Уилман беше регистриран като търговец на оръжие, чийто федерален лиценз бе изтекъл преди шест години и не бил подновен — по разбираеми причини.

Бош предположи, че търговията с оръжие върви ръка за ръка с управлението на ловно ранчо и стрелбище. Търсенето показа и множество трансакции през осемте години преди смъртта на Уилман. Оказваше се, че е купувал и продавал десетки оръжия. Бош прегледа списъка и откри покупката на две „Кимбър М84“. Бяха купени през 2000 и 2002 г., много преди Орландо Мерсед да бъде прострелян с такова оръжие.

След това Хари прегледа записите за продажбите и откри, че само една от пушките е препродадена. Това означаваше, че по времето на смъртта си Уилман е притежавал „Кимбър Монтана“. Не беше задължително оръжието да е било негова собственост, но бе регистрирано на негово име.