Майкл Коннелли - Горящата стая

— Между обира и Бони Брай.

— И намери ли нещо?

— Още не. Но успях да прегледам само половината от обитателите. Надявам се, че ще успея да приключа днес.

Бош остави папките си на бюрото и седна тежко в стола си. Сото го погледна и попита:

— Какво е станало?

Бош поклати глава и извади сгънат лист от една папка. Подаде й го. Беше разпечатка на статия в „Ривърсайд Прес-Ентърпрайз“ от 23 март 2005 г. Материалът бе кратък и Сото го прочете бързо.

— Какво означава това?

— Според мен означава, че Брусард е прикрил следите си — каза Бош. — Няма да успеем да го пипнем.

— Не разбирам. Не са споменати никакви имена. Нещастен случай ли е било?

— Според статията. Днес ще взема досието от шерифа на Ривърсайд.

— Откъде попадна на това?

— Вчера бях в стрелбището, което преди е принадлежало на Брусард. Постреляхме с дъщеря ми. Човекът, който го върти, спомена, че го бил купил от Брусард след инцидента.

Бош кимна към разпечатката.

— Дъщеря ми намери това в цифровия архив на вестника. Няма имена, но човекът, който е управлявал стрелбището от името на Брусард, е бил убит при ловен инцидент. Заглавието гласи „Ловец неволно убива най-добрия си приятел“. Да се обзаложим ли, че когато получа досието, ще се окаже, че ловецът е Брусард?

— Няма ли други статии освен тази?

— Абсолютно никакви. Нито един материал, освен това кратко съобщение. Ако питаш мен, някой с доста влияние е потулил всичко.

Сото кимна, продължаваше да мисли.

— Тогава защо си толкова сигурен, че няма да стигнем до Брусард?

Бош разпери ръце.

— Ако приемем, че стрелецът от Мариачи Плаза е от стрелбището в Ривърсайд, то стрелбата най-вероятно или е била организирана от човека, който е управлявал стрелбището, или е стрелял самият той. Така или иначе, имало е връзка с Брусард, а сега вече я няма. Човекът е мъртъв от девет години.

И посочи отново разпечатката, сякаш тя доказваше думите му.

— Трябва да има… — започна Сото. — Все още разполагаме с Охеда.

— Не е достатъчно — каза Бош. — Никой прокурор няма да поиска да се заеме със случая с това, с което разполагаме. В Съдебната палата ще ни се присмеят. Нямаме никакви доказателства. Няма оръжие, няма очевидци, няма…

Млъкна и се замисли за нещо.

— Какво? — попита Сото.

— Шансът е малък — каза Бош. — Но когато науча името на човека, който е управлявал стрелбището и когото сегашният управител нарече Дейв, ще пусна името му през компютъра на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Може пък да извадим късмет и да се окаже, че е притежавал „Кимбър Монтана“. Няма да е достатъчно, за да почукаме на вратата на прокурора, но все пак ще е нещо.

Взе листа от Сото и се обърна към бюрото си. Замисли се за първите си ходове. Запитването до друга агенция беше деликатна работа, особено когато тя е толкова близо до Ел Ей. Между двете имаше неизбежни връзки и отношения — размяна на личен състав, което можеше да предизвика трудности. Винаги беше по-добре да предпочетеш косвения подход пред директния.

Бош можеше да избира между няколко контакта. През последните няколко години, откакто бе в Неприключени следствия, беше работил по доста случаи, свързани с окръг Ривърсайд, и реши да пробва със Стив Бенет, който се занимаваше с издирване на изчезнали. Нямаше да пита за изчезнало лице, но знаеше, че Бенет е дългогодишен служител в управлението, беше работил като следовател в няколко различни отдела и щеше да знае къде и как да потърси онова, което му трябваше.

След размяна на обичайните поздрави и любезности Бош попита Бенет дали може да намери нещо за фаталния инцидент отпреди девет години в „Уайт Тейл Хънтинг Ранч“. След като получи точната дата, Бенет каза, че едва ли ще му е нужно много време да извади досието и да го прегледа. Каза на Бош, че ще му се обади, когато намери нещо. Бош на свой ред го помоли да го направи тихомълком. Не беше необходимо някой друг да научава.

Затвори телефона и каза на Сото, че ще отскочи до „Старбъкс“ на Първа улица. Беше понеделник и смяташе да започне седмицата с нещо различно от нещата, които излизаха от машината на партера на Дирекцията на полицията.

— Хари, много добре знаеш, че всичко излиза от машина — каза Сото. — Просто някои заведения са по-шарени от други.

— Така е — отвърна Бош. — Но от време на време обичам и човешкото докосване, та дори да е кафе, което не е от машина.

Всъщност цитираше дъщеря си. Сото не реагира.

— Искаш ли да ти взема нещо? — попита Бош.