Майкл Коннелли - Горящата стая

— Боже мой — прошепна Мади, зяпнала една снимка на огромен извит зъб и муцуна на застрелян глиган.

От стаята зад тезгяха излезе човек и Бош й даде знак да млъкне. Беше с работно облекло и кепе с оръфана козирка и емблемата на „Смит и Уесън“.

— Да?

— С дъщеря ми минавахме и видяхме това място — каза Бош. — Нужна ли е членска карта, за да се използва стрелбището?

— Да, но продаваме и еднодневни карти. Двайсет и пет долара.

— А имате ли късо стрелбище? С пистолети сме.

— Разбира се.

— Тогава ни запишете за днес.

Бош плати и подписа декларация, че е запознат с правилника за ползване на стрелбището. Извадиха от колата оръжията и кутиите с патрони. Късото стрелбище се намираше под навес. Избраха да стрелят от дванайсет метра и си сложиха слушалки. Бош пусна дъщеря си да стреля първа, като й зареждаше оръжието. Отначало беше неточна, но на втория пълнител започна да събира попаденията във все по-тесен кръг и да показва някогашната си форма. Бош беше взел и бинокъла, който държеше в жабката. Гледаше мишената, докато тя стреляше, и й съобщаваше попаденията. Вече нямаше нужда да се тревожи за формата й като стрелец.

Мади използва и трите оръжия и изстреля повечето патрони. Накрая Бош седна на пейката зад позицията и просто остана да я гледа, като в същото време огледа и мястото.

— Татко, на теб вече не ти ли се стреля?

— Не, достатъчно ми е. Просто те гледам.

— Има ли някаква друга причина да сме тук?

— В известен смисъл. После ще ти кажа.

На стрелбището имаше само трима други стрелци, но те бяха на позициите за пушки, които бяха отделени от късото стрелбище и нямаха навес. Двама от тях несъмнено бяха заедно, а третият бе сам и стреляше с пушка с оптичен мерник. Личеше им, че са запознати с обстановката, което означаваше, че не са членове еднодневки, а редовни посетители.

След четирийсет минути Мади свърши всички боеприпаси и Бош взе метлата от стойката за инструменти и й я връчи. Заръча й да събере гилзите, за да ги върнат, и й каза, че ще я чака в офиса. Смяташе да поговори с човека зад тезгяха.

Влезе в постройката и пристъпи към стената с трофейните снимки. Започна да ги разглежда — търсеше човек с ловна пушка „Кимбър“.

Мъжът отново се появи от задната стаичка и попита:

— Добре ли беше?

— Определено — отвърна Бош. — Благодаря. Исках да ви попитам за лова. Можем ли да дойдем с еднодневна карта и да ловуваме?

— За лов ви трябва двудневно разрешително дори да ловувате само единия ден. Освен това трябва да предадете убитите елени или диви прасета.

— Ясно.

Бош се обърна към снимките, с гръб към мъжа, и добави:

— Дъщеря ми събира гилзите и си тръгваме.

— Имате разрешително за цял ден, можете да останете колкото си поискате.

— Знаете ли, идвал съм тук навремето. Преди десетина, че и повече години. Дойдох с Брус, когато откри това място, и ударих прасе. Мислех си, че снимката ми може да е някъде тук.

— Било е доста отдавна. Снимките, ако изобщо ги има, са ей там, от другата страна на вратата.

— Аха.

Бош отиде от дясната страна на вратата и започна да търси.

— Не са останали много снимки от онова време — каза мъжът. — Господин Брусард прибра много от тях, когато продаде стрелбището и ранчото. Свали всички снимки с Дейв от стената. Сигурно не е искал да му напомнят.

— Какво да му напомнят? — попита с небрежен тон Бош, без да откъсва поглед от стената.

— За инцидента. Заради него го продаде. Не искаше да си припомня.

Бош обърна глава и го погледна.

— Какъв инцидент?

Мъжът го изгледа продължително, преди да отговори.

— Не е нужно да разчопляме стари рани. Господин Брусард ми продаде това място и откакто го поех, не сме имали никакви проблеми. Това е достатъчно.

— Извинете. И дъщеря ми все ми казва, че не бива да си пъхам носа където не ми е работа.

— Умно момиче, ако питате мен. И страхотен стрелец. Гледах я.

— Да, наистина е страхотна.

В понеделник сутринта Бош влезе в отдела в седем и завари Сото на бюрото й. Забеляза, че е със същите дрехи като предишния ден.

— Цяла нощ ли си стояла?

— Търсех връзката и изгубих представа за времето. Подремнах няколко часа долу. Нямаше смисъл да се прибирам и пак да идвам.

Бош кимна. На нивото на гаража имаше стая с походни легла. Беше и за мъже, и за жени, но май не беше чувал да е ползвана от жена. Сото продължаваше да го изумява с всеотдайността си към случаите и работата.

— Каква връзка? — попита той.