Майкл Коннелли - Горящата стая

Брейли имаше предвид прословутата престрелка от 1997 г. по улиците около клона на „Банк ъф Америка“ в Северен Холивуд. В продължение на близо час двама тежковъоръжени мъже с бронежилетки проведоха може би най-жестокия сблъсък със силите на закона на американска земя. Престрелката се предаваше на живо по телевизията в цял свят. Когато всичко приключи, бяха изстреляни три хиляди куршума, осемнайсет ченгета и граждани бяха простреляни, а двамата стрелци най-сетне бяха мъртви. Кървавият следобед се анализираше подробно с всички новопостъпили в Полицейската академия. И стана причина за обновяване на типа и мощността на оръжията, които служителите на ЛАПУ можеха да носят със себе си или в служебните си автомобили. През онзи ден изглеждаше, сякаш цялата полиция не може да се сравни с огневата мощ на двама банкови обирджии.

Бош беше там. Продължителната престрелка привлече стотици полицаи и детективи от целия град. Бош и тогавашният му партньор Джери Едгар се бяха отзовали на сигнала от участъка в Холивуд и пристигнаха на барикадата на Лоръл Каниън точно когато проехтяха последните изстрели и се даде знак, че всичко е чисто. След това участваха в отцепването на местопроизшествието и последвалото мащабно разследване.

— Какво стана с този обир? — попита Бош.

— Така и не установихме връзка — каза Брейли. — Но не защото не се опитвахме. Ще ти разкажа една история за тези двамата. През октомври деветдесет и трета, само няколко седмици след обира на ЕЗБанк, същите били арестувани в Глендейл. Спрели ги за най-обикновена проверка заради подозрително мотаене около банка и ченгето видяло оръжия под одеяло на задната седалка. Имали цял шибан арсенал в колата, включително автомати, и се канели да ударят банката. Повдигнали им обвинение за планиран грабеж и ги вкарали на топло за две години.

Бош имаше представа как ще се развие историята.

— И вие не сте чули нищичко, така ли? — попита той.

— Нито думичка — каза Брейли. — От Глендейл си замълчаха и не чухме нищичко до деветдесет и седма, когато лайното уцели вентилатора в Северен Холивуд. Тогава се върнахме към онзи случай в Глендейл, видяхме, че са използвали същите автомати един месец след нашия обир, и си помислихме — мамка му, тук има нещо. Но знаеш ли какво?

— Не сте намерили автоматите.

— Именно. През деветдесет и шеста в Глендейл унищожавали конфискувано оръжие и онези автомати отишли за претопяване. Така и не успяхме да проверим дали са били същите, които са били използвани в нашия обир.

В гласа на Брейли се долавяше горчивина, което бе напълно разбираемо. Бош знаеше, че това не е първият и със сигурност нямаше да е последният случай, когато липсата на комуникация между агенциите позволява някои неща да се изсулят незабелязани. През 1993 г. почти не можеше да става и дума за електронно проследяване на оръжия или случаи. По онова време компютърната революция в правоприлагащите органи, довела до по-добри и по-бързи връзки, тепърва предстоеше.

— И така и не приключихме случая — каза Брейли. — После партньорът ми Джими Корбин се пенсионира и шест месеца след него аз също свалих значката. Никой не пое случая, защото в Тежки престъпления имаше реорганизация и на никого не му пукаше за нищо. Знаеш как стана.

— Да, знам.

Отдел Тежки престъпления като елитен екип за борба с обирите беше разпуснат и името му по-късно се прехвърли на екипа, който се занимаваше с разузнаване и разследване на терористична дейност. Като оставим настрана историята, в споменаването на обирджиите от Северен Холивуд имаше нещо, което глождеше Бош. Нещо, което не можеше да си спомни точно.

Засега го остави.

— Гъс, мога ли да ти задам още няколко въпроса? — попита той.

— Разбира се, защо не — отвърна Брейли. — Знаеш ли, Бош, това взе да ми харесва. Нали разбираш, мисленето за случаи. Не ми липсваха след пенсионирането, но после започнаха. А сега просто седя и се пека по цял ден на шибаното слънце.

Бош си отбеляза наум това оплакване за собственото си бъдеще и продължи нататък.

— Помниш ли името на момичето, което е отворило вратата на онези типове? Или някакви други имена?

— Не, съжалявам. Помня само Родни. Момичето беше мексиканка, от квартала. Имали нужда от нея, за да помага при превеждането. Другият служител беше украинец.

— Значи са били охранителят, момичето и украинецът, така ли?

— Да. Стана сутринта и всичко било спокойно преди разнасянето на пощата в квартала, а това става към дванайсет. За следобеда си били уговорили помощници.