Майкл Коннелли - Горящата стая

Бош седна, загледа се в картата и се замисли за възможните варианти. „Ден на майката“ беше уличен жаргон за деня, в който в пощите се появяват чековете за социалните помощи, обикновено на първо число. Прозвището идваше от факта, че в този ден уличните хулигани отиваха да видят майките си, след като те са си получили парите.

Жаргонът настрана, но компании като ЕЗБанк зареждаха сейфовете и касите си, за да посрещнат повишения наплив на чекове за осребряване на или около Деня на майката. Материалът в „Таймс“ не уточняваше колко пари са били откраднати при обира, но Бош знаеше, че щом със случая са се заели от Тежки престъпления, значи става дума за шестцифрена сума.

Бе чувал за Гъс Брейли през 90-те, но никога не беше работил с него. Отдел „Тежки престъпления“ вече не съществуваше и Бош бе сигурен, че Брейли се е пенсионирал още преди началото на новия век.

Намали музиката, извади телефона си и прегледа указателя. В него фигурираше само един човек, който по онова време работеше в Тежки престъпления — наскоро пенсиониралият се Рик Джаксън. Бош имаше мобилния му номер и се надяваше, че не го е сменил — познаваше много ченгета, които го правеха, след като излизаха от системата. Набра и Джаксън отговори на второто позвъняване.

— Рик слуша.

— Обажда се Хари Бош. Помниш ли ме?

Джаксън се разсмя.

— Че как? К’во става, приятел? Как я караш?

— Как я карам ли? Работя в събота вечер и си седя и се чудя дали си познавал Гъс Брейли навремето.

— Разбира се. Дъртият Гъс, голям кучи син беше. Корав тип.

— Жив ли е още?

— Че как. Влязох в една група на пенсионирани детективи, срещаме се на обяд веднъж месечно. Не ходя всеки път, но съм го виждал там. Мисля, че идва от Палм Спрингс. За какво ти е?

— Гледам един негов случай и исках да му задам няколко въпроса. Случайно да имаш негов телефонен номер или нещо такова?

— Да, задръж малко. Трябва да погледна указателя на телефона си. Ще го прочета на глас, става ли?

Бош изчака Джаксън да претърси указателя и да каже номера. Записа си го на страницата, показваща Пико-Юнион.

— Записа ли го? — попита Джаксън.

— Да — отвърна Бош. — Благодаря. Как са ти ударите?

Бош почти не разбираше от голф, но знаеше, че този въпрос се задава често.

— Доста добре — отвърна Джаксън. — Играя много, а с практиката се постига… ами, почти пълно съвършенство. Вече стигам до едноцифрените.

Бош нямаше представа какво означава това, така че не знаеше как да отговори.

— Липсваме ли ти? — смени темата той. — Работата липсва ли ти?

— Още не. И не мисля, че ще ми липсва. На теб колко ти остава, Хари?

— Не знам. Година, може би малко повече. Опитвам се да не мисля за това.

— Трябва да наблегнеш на голфа, човече. Някой ден ще те взема с мен.

— Да, голфът е голяма работа. Ако реша, ще ти кажа.

Бош не можеше да си се представи в подобна роля, особено с късите панталони, които носеха играчите. Изобщо нямаше никакви къси панталони.

— Така — каза той, отново сменяйки темата. — Видяхме се с твоя човек Рики Чайлдърс от Тълса. Свестен тип. Праща ти много поздрави.

— Библията! — възкликна Джаксън. — Значи има полза от нея. Опитахте ли пая, докато бяхте там?

— Не, нямаше време за пай.

— Карай. Казвам ти, трябва да я продадат на някое издателство. Само не ме забравяйте за хонорарите.

— Спокойно, ще получиш парче пай.

Разсмяха се. После Бош благодари на Джаксън и обеща да поддържа връзка. След като затвори, незабавно звънна на номера, който беше записал.

Брейли не отговори и се включи гласова поща. Бош остави името и номера си и каза, че иска да поговори с него за един негов случай от 1993 г. После повтори телефона си и затвори.

Взе молива и започна да потропва с него по масата. Преглеждането на досието не вървеше по начина, по който бе предполагал. Беше попаднал на нещо. Случаят беше като разклатен зъб и не можеше да го зареже. Надяваше се Брейли скоро да му се обади.

Усили отново музиката навреме да чуе „Стела на звездна светлина“ и се захвана отново за работа. Бързо приключи с четенето на вестникарските статии. След бурния интерес от първите десет дни материалите започнаха да намаляват и се превърнаха в повърхностни добавки за хода на следствие, отиващо в задънена улица. Продължи с останалите папки, бързо прегледа аутопсиите и снимките на мъртвите деца и двамата възрастни. Снимките бяха колкото ужасни, толкова и повтарящи се, но Бош знаеше, че не може да ги подмине. Помисли си за татуираните имена на ръката на Люси Сото и ги свърза с децата от снимките. Самият той нямаше да има нужда от татуировка, за да ги запомни.