Майкл Коннелли - Горящата стая

— Остави номера за дежурния телефон. Не й казвай своя.

Сото кимна.

— Здравейте, обажда се детектив Сото от Полицейското управление на Лос Анджелис. Съобщението е за жената, която се обади във връзка с прострелването на Орландо Мерсед. Бихте ли ни се обадили отново? Искаме да направим някои уточнения.

Даде номера на телефона, благодари на анонимната информаторка и затвори.

— Не разчитай да звънне — каза й Бош. — Случаите се разрешават с търпение и на малки стъпки, Люси. Няма мълниеносни удари.

— Знам.

— Хайде да сменим задачата за малко. Искам да ти покажа нещо.

Обърна се към бюрото си, извади вестникарска изрезка от най-горната папка по делото Бони Брай и й я подаде.

— Това е профилът на госпожа Гонзалес от „Таймс“. Помниш я, нали?

— Разбира се, че я помня.

Бош видя как погледът й се задържа върху снимката на Естир Гонзалес.

— Скачай нататък — каза той.

Тя го погледна объркано.

— На страницата с продължението. Обърни.

Сото се подчини. Бош плъзна стола си към нея и потупа с пръст материала за обира на ЕЗБанк.

— Прочети това.

Даде й време и когато тя вдигна очи към него, започна:

— Снощи разговарях с Гъс Брейли и изкопчих всичко, което си спомня за случая. Той…

— Можем да вземем досието. Но какво всъщност търсим?

— Няма да има никакво досие. Със сигурност е било унищожено при прочистването покрай дигитализацията. Поради правилника за ограничения на документацията. Така и не са посочили заподозрени. Но старите журнали от Тежки престъпления сега са в кабинета на капитана на Специални обири. Ще погледнем там. Обикновено имената на пострадалите са в регистъра. Трябва да започнем с него.

— Какво да започнем?

— Брейли каза, че по онова време са си мислели, че става въпрос за вътрешна работа, но така и не могли да го докажат. Това означава, че една от жертвите, записани в журнала, може да е бил вътрешен човек. Ще го открием и ще поговорим с него за Бони Брай. За убийствата правилникът за ограничения не действа.

— Чакай малко. Бони Брай ли? Как… нищо не разбирам.

Бош кимна. Даде си сметка, че избързва с информация, с която Сото не разполага.

— Обирът е станал петнайсет минути след сигнала за пожар — каза той. — На три и половина пресечки от жилищната сграда. Бил е внимателно планиран и е включвал проникване зад бронираната преграда и принуждаване на служителите да отворят сейф и три каси. Това е отнело време. И си мисля, че обирджиите може да са си осигурили времето с нещо, което да отвлече вниманието на полицията.

— С пожара.

— Именно. Само че нямам никакви основания за това предположение. Брейли каза, че са обмисляли тази идея, но после са я зарязали. Но това е било когато още се смятало, че пожарът е станал случайно, а после го приписали на банди и афери с наркотици. А извършилите обира са били бели и следователите не видели връзка с пожара в Пико-Юнион, където живеят само испаноезични. Зарязали идеята, но мисля, че не е зле отново да се захванем с нея.

Сото седеше мълчаливо и кимаше, докато прехвърляше сценария в ума си. Разбра какво има предвид Бош и го погледна.

— И какво ще правим?

Бош стана.

— Ами, първо трябва да погледнем журналите в Обири.

Пресякоха помещението и влязоха в съседния отдел „Специални обири“. Той беше пуст и кабинетът на капитана бе заключен. Бош надникна в тъмното помещение през стъкления панел до вратата. Виждаше наредените по рафтовете журнали и напуканите им и изтъркани кожени подвързии.

— Да се обадим на поддръжката и да поискаме да отворят? — предложи Сото.

— Няма да го направят — отвърна Бош.

Погледна дръжката на вратата. Знаеше, че лесно може да се справи с ключалката. Вътре в полицейските централи не се наблягаше особено на сигурността.

— Иди в коридора — каза той. — Ако някой слезе от асансьора, дай ми знак.

— Какво си намислил?

— Върви.

Докато Сото вървеше към вратата на коридора, Бош тръгна между клетките на детективите, като оглеждаше бюрата. Видя едно с магнит, на който бяха залепени кламери. Взе два и се върна при кабинета на капитана, изправи единия кламер и леко огъна края на другия. Не носеше шперцовете си, защото бяха в сакото му, а той беше облечен неофициално — очакваше, че ще прекара неделната сутрин в прелистване на папки.

Клекна пред ключалката и почна работа. Трябваше му само минута да отвори вратата. Влезе, пусна кламерите в кошчето до бюрото и пристъпи към рафтовете с журналите. На подвързиите бяха отбелязани годините на случаите — от последните четирийсет години, като за всяка имаше отделна книга. Бош бързо намери журнала за 1993 г. и го взе. Излезе в основното помещение и отиде в нишата с копирната машина. Отвори журнала на датата на обира на ЕЗБанк и намери записа — само една трета от страницата.