Майкл Коннелли - Горящата стая

— Добра работа — каза Бош, без да поглежда Сото.

Избута екрана назад, за да разгледа снимката по-добре. Вгледа се внимателно в Брусард — набит мъж със скъп костюм. Може би на четирийсет по онова време. Имаше гъста брада, прошарена тук-там, сякаш от ъгълчетата на устата му е потекла белина, оставяща следа по челюстта.

Сото се наведе, за да не й се налага да говори високо.

— Но Охеда каза, че кампанията за набиране на средства, на която се е запознал с Мария, не е била за Зеяс.

Бош кимна. Това беше несъответствието в историята.

— Или Охеда ни е излъгал, или Брусард е минал на другата страна — каза той. — Трябва да разберем кое от двете.

Предишния ден бяха отишли поотделно до летището на Лос Анджелис, защото Сото живееше южно от летището в Редондо Бийч, докато домът на Бош беше в обратната посока, на хълмовете над прохода Кауенга.

Кацнаха в 9:30 и докато вървяха към изхода от Терминал 4, обсъдиха графика си и се разбраха да се срещнат в отдела в осем сутринта и да работят половин ден. За Бош това беше идеално, защото неделята беше свещеният ден на дъщеря му за доспиване. Ако я оставеше на мира, можеше да спи до обед и после да поиска закуска. Така можеше да работи цели четири часа по случаите, преди да се види с Мади.

Подминаха спирките и колонките на таксита, влязоха в сградата на паркинга и се разделиха. Бош беше развълнуван. Краткото пътуване се бе оказало изключително изгодно откъм събиране на информация и набиране на още скорост по случая. Дори обратният полет не беше изгубено време. Сото бе идентифицирала следващата цел на разследването им — Чарлз Брусард.

Докато караше по Сенчъри Булевард след изхода от летището, Бош си помисли за нещо, което не биваше да чака дори до следващата сутрин. Извади телефона си и набра дъщеря си. Тя отговори веднага.

— Какво правиш? — попита той.

— Току-що станах — отвърна тя.

— Имаш ли планове за днес?

— Домашни.

— Денят е прекрасен. По-добре да излезеш и да се позабавляваш.

— Да не искаш да кажеш, че вече си се върнал?

— Току-що кацнах. Но може да се забавя малко. Ще се прибера преди вечеря.

— Татко, но ти каза, че ще се прибереш в неделя.

— Казах онова, което смятах. Какво като се връщам един ден по-рано?

— Имам среща довечера, защото си помислих, че няма да те има.

— Искаш да кажеш среща у дома ли?

Не успя да скрие загрижеността в гласа си.

— Не — побърза да отговори тя. — Тоест, казах му да, защото не мислех, че ще се прибереш. Ще му се обадя да му кажа, че съм размислила.

— Не. Виж, не го прави. Излез. Забавлявай се. Кое е момчето? Как се казва?

— Не го познаваш. Казва се Джонатан Пейс и го познавам от Изследователите.

— Нали не е сержантът, който отговаря за вас?

Навремето беше станал скандал и той я бе предупредил.

— Ти пък, татко! На седемнайсет е, също като мен.

— А знае ли, че татко ти е ченге?

Това не беше първата й среща, макар че не бяха много. Бош изискваше от нея да информира ухажорите си, че баща й е детектив от полицията, който винаги носи оръжие. Посланието нито веднъж не бе минало незабелязано.

— Да, много добре знае кой си и с какво се занимаваш. Той също иска да стане детектив.

— Сериозно? Май няма да е зле да го задържиш. Кога излизаш?

— Имаме среща в „Гроув“ в седем, ще ходим на кино.

— Сами ли?

— Не, ще има и други от групата.

— Момчета и момичета ли?

— Да.

— Добре. Ще се прибера, преди да излезеш. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Точно до кината има една книжарница. Защо не надникнете и в нея?

— Татко…

Бяха стигнали нивото, на което тя можеше просто да каже: „Татко…“ и Бош да го разчете като синоним на „Стига“. Това бе един от тези случаи.

— Съжалявам. Мислех си, че книгите са забавно нещо.

— Нали е събота вечер. Няма да седнем в книжарница да четем. Искаме да се позабавляваме. Цяла седмица четем в училище. А и сега имам домашно за четене.

— Добре, ясно. Джонатан Пейс ще участва ли в акцията с алкохол във вторник?

— Да, всички ще участваме.

— Добре. В такъв случай може и да се срещна с него тогава.

— Татко, нали каза, че няма да дойдеш! Ще е ужасно срамно, че баща ми трябва да ни наглежда, сякаш сме малки деца.

— Добре, добре, разбрах. Няма да съм там, щом не ме искаш. Само искам да внимаваш и тогава, и довечера. Хайде чао.

Бош затвори и звънна на телефонни услуги, за да поиска номера на редакцията на „Таймс“. Операторът го свърза и докато чакаше да вдигнат, Бош излезе на детелината и зави на север по 405-а. В зависимост от разговора можеше или да продължи по магистралата през прохода Сепулведа до Мълхоланд, или да завие на изток по 10-а към центъра и службата.