Майкл Коннелли - Горящата стая

— Ще видим, сър. Аз съм от Мемфис.

Бош кимна. Веднъж беше прекарал цяла седмица в Мемфис, докато работеше по случай, и местният детектив всеки ден го водеше на различно барбекю.

— Сочно или сухо? — попита той войника.

— Сухо, сър.

— „Рандеву“?

— Точно така, сър.

Бош кимна и войникът продължи нататък. Жената зад Бош го попита дали не раздава още нещо и той се изчерви.

Бош беше на третия ред от пилотската кабина, а Сото на първия. Пилотът се беше погрижил местата им да са до пътеката, за да могат да действат бързо, ако изникне проблем. На Бош не му беше за първи път да получава такова отношение. Повечето екипажи нямаха нищо против въоръжено присъствие до кабината.

Докато изчакваха краткото забавяне преди излитането, Бош си сложи слушалките и се заслуша в музиката, която беше свалил от един филм за саксофониста Франк Морган. Беше документален и имаше посветен на него концерт в Сан Куентин, където Морган бе затворен години наред, преди да се върне отново в света на джаза. Бандата се състоеше от музиканти, свирили с Морган, или негови почитатели, и се беше получило силно изпълнение. Пусна си два пъти поред „Шампионът“ на Дизи Гилеспи, а любимата му част беше, когато Делфейо Марсалис и Марк Грос — Проповедника, се надсвирваха на тромбон и сакс.

Когато самолетът най-сетне излетя, Бош спря музиката и се захвана за работа. Със Сото си бяха разделили досието, а папките от разследването на пожара в Бони Брай още бяха у него. Седеше до жена, която приличаше на млад изпълнителен директор от Холивуд, и се тревожеше, че може да отвори папките и да попадне на снимки на жертвите от самия пожар или след аутопсията. Затова измъкна най-дебелия плик от едната папка и започна да чете вестникарските материали за смъртоносния пожар.

Пликът бе пълен със сгънати пожълтели изрезки, трошливи като диаграмата с организацията на бандата, която беше отворил предишния ден. Ръбовете се разпадаха въпреки усилията му да ги отвори внимателно. Това се случваше често, когато преглеждаше стари досиета, и той обикновено залепяше парчетата на амбалажна хартия (имаха руло в отдела), за да намали пораженията.

Както можеше да се очаква, пожарът в Бони Брай беше получил широко отразяване в „Лос Анджелис Таймс“. Съдържанието на плика като цяло беше разделено на две, като първата половина съдържаше материали за самия пожар и последствията от него, а вторият се състоеше от съобщения за разследването, които излизаха горе-долу периодично — шест месеца, година, пет и десет години по-късно. Явно редакторите или бяха пропуснали възможността да пишат за история отпреди две години, или я бяха определили като негодна за публикуване. Последният материал беше по случай десетата годишнина от пожара.

След като видя с какво разполага, Бош започна от самото начало. На първия ден почти целият „Таймс“ беше посветен на пожара. Бош разгъна първата страница, на която имаше три снимки и началото на три материала. Фотографските карета съдържаха две по-малки снимки, показващи бягащите от димящата сграда обитатели и две жени, които се прегръщаха на улицата, с покрити със сажди лица, плачеха. По-голямата основна снимка отдясно от двете и в центъра на страницата показваше пожарникар, който излиза от сградата с малко момиче в ръце — крайниците на детето висяха безжизнено. Още преди да излезе от сградата, пожарникарят беше започнал да му дава първа помощ. Правеше й дишане уста в уста, докато излизаше. Бош прочете текста към снимката, но в него не се посочваха имената на огнебореца и момичето, нито дали детето е оцеляло. Отново се вгледа внимателно и после погледна два реда напред към темето на Сото, което се виждаше над облегалката. Запита се дали тя не е момичето от снимката.

Беше забелязал, че откакто бе започнал да работи с нея, късметът беше започнал мъничко да му се усмихва. През последните четирийсет и осем часа това бе станало на няколко пъти, от попадането при благоразположения съдия Шърма Бартлет за разрешителното до Рики Чайлдърс, който се оказа в управлението в Тълса, когато пристигнаха. А сега и пътуването в първа класа. В много отношения имаше чувството, че му е потръгнало, а това нарушаваше закона за осредняването, според който печелиш нещо, но и губиш нещо. Това го накара да се замисли върху идеята за късмета и дали той е нещо случайно, или може би следва някои хора през целия им живот, като дори им помага да оцелеят в пожар и престрелка пред магазин за алкохол. Може би Лъки Люси не беше просто прякор. И може би късметът й беше заразен.