Майкл Коннелли - Горящата стая

Вдигна му някой, който не се представи, а каза само: „Редакция“.

— Търся Вирджиния Скинър — каза Бош.

— Днес не е тук. Мога ли да запиша някакво съобщение?

— Можете ли да й предадете съобщение? Нямам номера й. Трябва да говоря с нея днес, а тя ще поиска да разговаря с мен.

Последва кратка пауза.

— Мога да се опитам, но не обещавам нищо. Какво е съобщението?

Бош каза само първото си име и телефонния си номер. Съобщението бе, че Скинър трябва да му се обади още днес, ако не иска да пропусне новината.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Бош затвори. Вирджиния Скинър беше една от малкото репортери ветерани, останали в редакцията на „Таймс“ в центъра. Бош я познаваше, защото преди двайсет години, когато беше постъпила в „Таймс“ след като беше прекарала двайсетте си години в по-долните лиги, беше натоварена да отразява работата на полицията. Тя изобщо не желаеше тази работа, но това беше стартова позиция, а Скинър беше достатъчно умна да знае, че колкото по-добра е, толкова по-бързо ще бъде повишена.

Оказа се права и беше добра. След две години вече отразяваше работата на градския съвет. Отразяването на местната политика и управление беше истинската й страст и тя продължаваше да се занимава с това и до днес. Името й също беше идеално за работата 7 7 Skinner (англ.) — Дерач. — Б. пр. . Специализираше се в политически профили, които обикновено разголваха кандидатите до кост и в много случаи изтърбушваха шансовете им да бъдат избрани.

Но през онези първи две години Бош беше започнал да я харесва поради точността и честността й. Пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти и той разговаряше с нея както по, така и извън протокола, а тя никога не го беше издънила. През следващите години контактите им бяха много редки, но понякога се появяваше и по някоя история, в която полицията и политиците се засичаха. Тогава тя се обаждаше и той й казваше какво знае и какво може да каже. Бош определено не харесваше идеята да бъде източник на който и да било репортер, но поне никога не бе имал причина да прояви недоверие към Вирджиния Скинър. Имаше телефонния й номер, но той беше скрит в бюрото му. Не беше такъв глупак, че да го държи в указателя на телефона си. Ако телефонът му попаднеше в неподходящи ръце и станеше ясно, че има пряка връзка с нея, последиците в отдела можеха да застрашат не една кариера. Началниците се мръщеха на симпатизантите на медиите, особено ако въпросната медия бе „Лос Анджелис Таймс“.

Докато караше, Бош се опита да си припомни кога за последно бяха разговаряли със Скинър и каква беше темата. Не успя да си спомни. Вероятно бе преди две, дори три години.

Не беше отговорила на обаждането му, когато стигна до мястото, където трябваше да реши накъде да завие. Дъщеря му щеше да излиза довечера, така че можеше да промени плана и първо да се прибере и да прекара известно време с нея, след което да се върне в отдела и да работи до късно. Измъчваше се с решението, докато гледаше завиващото на изток платно, но накрая телефонът го спаси. На екрана пишеше „Личен номер“. Отговори, като включи на спикърфон.

— Здравей, Хари, Джини съм. Какво толкова важно има в събота?

— Благодаря, че се обади. Да започнем с това, че всичко е извън протокола. Не можеш да пишеш нищо по темата.

— Не знам за какво става дума, така че ми е трудно да се съглася.

Това беше типичният Параграф 22 с всички репортери. Не можеха да се съгласят да спестят нещо, докато не научат какво е. Ами ако след това кажат, че не могат да премълчат? Бош трябваше внимателно да подбере думите си.

— Нали знаеш, че работя по стари случаи на убийства.

— Знам. Освен това чета собствения си вестник. Зная, че работиш по онзи случай с музиканта.

Бош се намръщи. Беше се надявал да не знае по какво точно работи.

— Работя по много случаи едновременно, Джини. Знаеш го.

— Добре, Хари, давай по същество. Събота е и денят е прекрасен. Утре навършвам петдесет и искам една последна маргарита, преди това да се случи. Какво искаш?

— Сериозно? Ти? Петдесет?

— Да, сериозно. И това е всичко, което ще кажа по въпроса. Изобщо не трябваше да го споменавам. Какво искаш?

— Ами, нали пишете за финансиране на кампании и тъй нататък? Пазиш ли данните си от минали избори?

— Зависи колко назад искаш да се върнеш. За какво става въпрос?

— Бих искал да видя списъците на дарителите за последните три кметски изборни кампании.

Мислеше си, че ако хвърли мрежата си по-широко, ще й е по-трудно да се сети коя е истинската му цел.