Майкл Коннелли - Горящата стая

Отиде до парапета и се наведе да погледне надолу. Запита се дали Ванеса е съжалявала за решението си през онези последни няколко секунди, докато е падала.

Погледна си часовника и продължи напред. След няколко преки стигна до Мариачи Плаза. Тъй като бе събота, малкият триъгълник беше пълен с музиканти, местни и продавачи на храна и цветя. Бош осъзна, че площадът е бил така оживен и в деня, в който е бил прострелян Орландо Мерсед. Стрелецът сигурно беше разчитал на това. Повече хора означаваха по-добро прикритие, повече паника, повече бягащи във всички посоки. Дали това е било част от плана му?

Пресече Първа и тръгна през тълпата. Поне две банди свиреха, но изпълненията им не приличаха на състезание. Бандите по-скоро загряваха за изпълненията, на които се надяваха за следобеда и вечерта.

Видя, че вратата на книжарницата е отворена и че вътре са се събрали доста хора. Прочете плаката до вратата.

Лос Анджелис е като мозъка ни.

Използваме само 20% от него.

Представете си, ако го използвахме целия.

Тръгна към станцията на метрото, защото разходката се бе оказала по-дълга от очакването и не искаше да закъснява за срещата със Скинър. Планът му беше да вземе влака обратно през моста. Щеше да слезе в Малко Токио и да извърви останалото разстояние. Така щеше да си спести петнайсет минути.

Но докато приближаваше ескалатора, отзад някой го повика. Той се обърна и видя Люси Сото.

— Какво правиш тук?

— Тъкмо щях да те питам същото — отвърна тя.

Бош сви рамене и скалъпи лъжа. Не искаше да й казва, че ще говори с репортер за Брусард. Още не.

— Просто исках да видя как изглежда това място в събота. Нали се сещаш, в деня на стрелбата. Исках да го почувствам. Да го чуя.

— Същата работа.

Бош кимна. В този момент разбра, че от нея ще излезе добър детектив.

— Към метрото ли отиваш? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Паркирах при службата и дойдох пеша. С метрото ще си спестя половината път обратно.

— Само не ми казвай, че Хари Бош има карта за градския транспорт.

Проява на сарказъм от нейна страна. Намекваше, че е от старата школа с дълбоко вкоренени навици. Метрото беше новост в еволюцията на града и заклетите шофьори на Ел Ей трудно свикваха с него.

— Всъщност имам — каза той. — Човек никога не знае кога ще му е от полза.

— Какво ще кажеш просто да те закарам? Паркирала съм ей там.

И посочи към редицата микробуси на музикантите. На всеки беше изписано името на бандата и телефонен номер. Накрая бе спрян червен двуместен автомобил със свален гюрук.

— Ами добре.

Колата й беше малка и много ниска. Бош трябваше да се обърне и бавно да се отпусне на мястото си.

— Имам чувството, че се качвам в каяк или нещо такова.

— Спокойно — каза Сото. — Забавно е. Обзалагам се, че дъщеря ти би харесала такава кола.

— Не бих й позволил да се качи в подобно нещо. Трябва да му сложиш ролбар.

— Просто не мърдай и за пет минути сме там.

— Не виждам как може да се мърда в това чудо.

Тя потегли рязко и Бош се залепи за облегалката. Сото хвана светофара на Бойл и полетя по моста на Първа. На Бош му идеше да се усмихне, но успя да се сдържи.

— Така и не каза нищо за Бони Брай — извика тя.

Бош я погледна. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, които имаха отстрани предпазители за вятъра.

— Защото още не съм прегледал всичко — извика и той. — Започнах с изрезките в самолета, но имам още много за четене.

Тя кимна.

— Добре. Когато си готов.

Светофарът на Аламеда светеше червено и след като колата спря, Бош не трябваше да вика.

— Няма гаранция, че ще излезе нещо — каза той. — Споменах дали да не посетим някои от онези в затвора и да видим дали не са поомекнали. Но не ми се вярва да се получи. Те знаят, че дори да се намекне, че сътрудничат на властите, може да свършат мъртви на двора. Трудно може да се намери човек, който би се съгласил да поеме такъв риск.

— Знам — малко умърлушено каза тя.

— Ще видим — добави той.

Продължиха мълчаливо и след две минути тя зави наляво по Спринг и спря недалеч от сградата на полицията. Изобщо не подозираше, че го е докарала по-близо до крайната му цел — „Таймс“. Бош тромаво се надигна и слезе от колата.

— Благодаря, че ме хвърли. Сега прибираш ли се?

Тя кимна и се усмихна.

— Да, прибирам се.

— Е, значи до утре.

— До утре.

Тя потегли и Бош остана да я гледа, докато не зави няколко преки нататък. После пресече Спринг и стъпи на тротоара на „Таймс“.