Майкл Коннелли - Горящата стая

— Не му помня името. Беше се кандидатирал за кмет и на вечерята събираха пари за избирането му.

Бош замръзна и го погледна. Вече разбираше по-добре причините Охеда да изчезне и да си смени името. Независимо дали е ставало дума за любов, или само за плътско желание, изборът му го беше отвел в дълбоките води, където вилнеят политиката и убийствата.

— Армандо Зеяс беше ли на вечерята? Той ли беше специалният гост?

Охеда поклати глава.

— Не, не той.

— Сигурен ли си? Нали помниш какво казах за лъжите?

— Сигурен съм. Не беше Зеяс. Знам кой е Зеяс. Свирихме на сватбата му. Беше друг, който искаше да става кмет. Бял.

Някой от другите кандидати за кмет. Кой ли? Бош усети как тъмните води се надигат.

Бош отиде при Сото в апаратната. Беше сама. До нея имаше отворена торбичка чипс, което напомни на Бош, че не е ял нищо от онзи сандвич в Далас.

— Къде е Рики?

— Излезе някъде по средата. Каза, че има работа, но щял да е подръка, ако имаме нужда от него. Добре върви.

Бош взе торбичката и бръкна за чипс. Сото не възрази.

— Благодаря.

— Рики остана, докато ти не накара Охеда да се пречупи. Каза, че си бил „истински алигатор“ и че нямаш нужда от него. Какво означава това?

Бош сви рамене.

— Не знам. Вижда ми се твърде млад, за да е бил във Виетнам.

— Какво е означавало там? Дядо ми е бил във Виетнам.

— Дядо ти ли? Голям комплимент ми направи.

Тя грабна торбичката от ръцете му и се престори на раздразнена, че не й я е върнал.

— Вземи си друга. В коридора има машини. Дядо ми е много по-стар от теб и беше спасител към морските пехотинци. Ако искаш вярвай. Какво е означавало?

— Имаше едни типове от ЦРУ, които наричаха така. Защото използваха „усъвършенствани“ методи и инструменти за разпит.

— Усъвършенствани? Да, дядо ми разказваше разни истории.

Спомените й заплашваха да събудят спомените на самия Бош, а точно сега изобщо не му беше до тях. Затова заговори отново по същество.

— Колко от края на разговора записа в бележника си?

— Още нищо.

— Добре. Нека засега да си остане извън протокола.

— Защо?

— Защото темата е гореща и трябва да внимаваме. Никога не бива да отваряш врата на горяща стая направо. Приближаваш внимателно и…

Млъкна, когато си даде сметка какви ги дрънка.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо — каза тя. — Схващам. Ще го оставим извън протокола, но какво ще правим с видеозаписа? Не искаш да го изтриваме, нали?

— Не. Ще го вземем, но капитанът няма да го гледа. Само ще прочете доклада ни и не искам последната част от разпита да влиза в него.

— Ясно.

— Добре. Какво можеш да ми кажеш за името? Брус Брусард. Чувала ли си за този човек?

Сото поклати глава.

— Говори ми нещо, но не знам точно какво — рече тя. — А на теб?

— Не.

— Изглежда някаква голяма клечка. Кралят на бетона. Вярваш ли на Охеда? За това, че се е влюбил в жената на богаташ?

Бош се замисли за момент, после кимна.

— Засега да. От негова страна може да е било и любов. Колкото до жената, още не знам. Но няма да споменаваме за това пред никого. Нищо в докладите, нищо на приятели, дори да имат полицейски значки. Първо искам да научим повече за Мария Брусард.

— Тогава какво ще кажеш на капитана? Той ще иска да знае за какво е изхарчил парите си, като ни е пратил тук.

— Ще напиша обобщенията и засега няма да включвам името Брусард. Знам как да докарам нещата да изглеждат така, че да оправдаят парите. Утре трябва да се опитаме да хванем първия самолет.

— Ще погледна разписанията. Ами Охеда?

Бош се замисли за момент. Ако го оставеха, винаги имаше вероятност отново да побегне. Риск, който трябваше да поемат. Задържането му за фалшифициран документ за самоличност и зелена карта беше добър начин да обърнат потенциален свидетел срещу обвинението. Бош посочи апаратурата покрай едната стена на стаята.

— Имаме видеозапис на разпита. Вземаме го и пишем показания. Включващи цялата история. Караме го да подпише и го пускаме. Засега всичко остава извън протокола. За всеки случай.

— В случай на какво?

— На каквото и да е.

В събота сутринта Бош и Сото хванаха първия полет до Далас, където авиокомпанията ги беше сложила в списъка чакащи за следващите три полета до Ел Ей. Бяха прекарали в Тълса малко повече от дванайсет часа и бяха изхарчили по-малко от хиляда долара градски пари. Предвид наученото от Охеда Бош смяташе, че сделката си я бива.

В Далас извадиха късмет и се вредиха за първия полет. Късметът им се удвои, когато капитанът на самолета, който бе рутинно информиран, че на борда ще има двама въоръжени служители на закона, премести имената им в началото на списъка и получиха места в първа класа, макар и на различни редове. Бош се чувстваше неудобно, че внася сандвича си в такава луксозна обстановка, още повече че стюардесата му съобщи, че ще бъде поднесен обяд за сметка на компанията. Когато видя един войник в камуфлажна униформа да върви по пътеката към задната част на самолета, Бош му даде торбичката и му каза, че това е най-добрият сандвич с кълцани гърди, който е ял някога. Войникът взе торбичката и каза: