Майкл Коннелли - Горящата стая

— Имахме изпълнение. В една голяма къща. Беше като замък на склона на планината и имаше голяма вечеря за някакъв специален тип, с много гости. Там се запознах с нея. И накрая, докато прибирахме инструментите си, излязох навън да изпуша една цигара, нали разбирате? Тя също беше там и пушеше. Даде ми телефонен номер и ми каза да й се обадя.

— И ти й се обади?

— Беше прекрасна. Обадих й се.

— Омъжена ли беше?

Охеда кимна.

— Да. За собственика на къщата. Много влиятелен човек. Много богат. Хората казваха, че бил кралят на бетона. Къщата беше тяхна.

— Омъжила се е за крал със замък и е поискала да й се обадиш ти.

Не го каза като въпрос, просто сбито обобщаваше историята на Охеда, за да подчертае абсурдността й.

— Тя ми каза… това стана по-късно… каза, че била самотна, но не можела да се махне, защото мъжът й бил опасен. Много влиятелен и много богат. Накарал я да подпише.

— Предбрачен договор. Какво точно беше онова изпълнение, на което си се запознал с нея?

— Не знам. Не помня.

— Колко време преди стрелбата?

— Не съм сигурен. Но да, беше преди нея.

— С новата банда ли беше тогава? С „Лос Рейес Халиско“?

— Да, с тях.

— Добре, половин година преди стрелбата? Или месец?

— По-скоро три. Някъде там.

— И казваш, че си имал връзка с тази жена?

Охеда кимна.

— Колко време продължи?

— Ами… много. Седмици.

— И съпругът й разбрал?

Ново кимане.

— Дойде в квартирата ми и ме заплаши. Каза, че ще ме убие, ако не спра. Нали разбирате, с жена му.

— И ти спря ли?

Охеда извърна очи и поклати глава.

— Не. Обичах я твърде много.

Последните му думи прозвучаха кухо, сякаш бяха част от извинението, което си е скалъпил и което е подхранвал десет години. Било е заради любов, казвал си е, а не заради плътското увлечение, не заради обичайното за всеки мъж желание да вземе нещо от най-горния рафт. Страстта му в крайна сметка бе унищожила живота на друг човек. Трябвало му беше да има основателна причина за това.

— Ами тя? Той казал ли й е да спре да се вижда с теб?

— Казал й, но не спряхме.

Охеда наведе глава, сякаш признаваше, че решението му е имало фатални последствия.

— Колко време мина от предупреждението на съпруга й и стрелбата на площада, когато е бил улучен Мерсед?

— Малко. Може би месец.

— Може би? Кажи ми точно. Колко?

— Един месец.

Бош се облегна назад и погледна Охеда. Мъчеше се да прецени чутото и достоверността му.

— Как се казваше тя?

— Мария.

— Цялото й име.

— Мария Брусард. Само че беше мексиканка. Фамилията й била Фуентес, преди да се омъжи.

— А името на съпруга?

— Брус.

— Брус Брусард. Сигурен ли си?

— Така го наричаше тя.

— Добре. И къде точно се намираше онази голяма къща, в която било партито? Замъкът.

— Горе в планината. На склона на планината.

— Адрес?

— Не го знам. Бях там само веднъж. И седях отзад в микробуса, когато пътувахме нагоре.

— След като започнахте да се виждате, къде се срещахте?

— Тя резервираше хотели. Веднъж дойде в квартирата ми.

— Кои хотели?

— Най-различни, къде ли не. Веднъж се срещнахме в „Юнивърсъл“. И в онзи хотел в центъра с външните стъклени асансьори.

— От самото начало ли знаеше коя е тя? Имам предвид, че е омъжена и че къщата е нейна?

Охеда се поколеба.

— Не ме лъжи — предупреди го Бош. — Само веднъж ако ме излъжеш за каквото и да било, ще си имаме сериозен проблем.

— Знам — каза Охеда.

— Останалите от групата знаеха ли за вас двамата?

— Не, беше тайна. Само тя и аз знаехме.

— Как е научил мъжът й?

— Не знам.

— Тя ли му е казала?

— Не. Сигурно я е проследил. Или е поръчал някой да я следи.

— Кой е Родолфо Мартин?

— Казах ви истината. Не знам.

Бош беше наясно, че името най-вероятно е измислено. Едва ли ще се регистрираш в хотел с истинското си име, ако искаш да използваш стаята си като снайперистко гнездо. Продължи нататък.

— Кога разговаря за последно с Мария Брусард?

— Преди десет години. След деня, когато простреляха Орландо. Обадих й се и й казах, че знам какво е станало. След това не я видях никога повече.

— Казал си й, че знаеш, че куршумът е бил предназначен за теб, така ли?

— Да.

— И тя какво каза?

— Че не ми вярва. Нарече ме лъжец. Не лъжа.

Бош не си водеше записки. Знаеше, че Сото гледа и пише и че Чайлдърс е сложил камера.

Засега имаше само още един въпрос.

— Каза, че партито, на което сте се запознали, било на някакъв много специален човек. Кой беше той?