Майкл Коннелли - Инсценировка

— Много хора се пенсионират от публичния сектор и се прехвърлят в частния.

— Може и той да е направил така.

Холър кимна. Надушваше дирята и щеше да тръгне по нея.

— Какво ще правиш сега? — попита той. — Ще отидеш да провериш уличката, където е бил захвърлен трупът на Алън ли?

Хари поклати глава. Забеляза, че след тях върви един паун.

— Първо трябва да видя снимките от местопрестъплението. Няма смисъл да ходя там, без да знам разположението на всичко. Но не се бой, няма да стоя без работа. Имам да върша още много по Паркс.

Бош си спомни празната кутийка от часовник. Обяснението на Харик го смущаваше. Ако часовникът е бил счупен и е на ремонт, защо празната кутийка още беше в къщата?

— Не се боя — отвърна адвокатът и сведе очи към надгробната плоча, до която бяха спрели. — Я виж. Карл Суицър. Люцерната от „Нашата тайфа“. Като малък гледах повторенията.

— И аз.

Холър посочи датите с носа на лъснатата си до блясък обувка.

— Умрял е млад. На трийсет и една.

— Застреляли го по време на сбиване заради едно куче в Долината.

Мики го погледна.

— Майтапиш се, нали?

— Не, казвам ти самата истина. И на убиеца не било повдигнато обвинение — решили, че е при самозащита.

— Не, имах предвид, откъде знаеш, по дяволите?

— Има го в журналите за убийствата, които се съхраняват в Дирекция на полицията. Често ги четях, докато чаках да ми възложат поредното разследване.

— Искаш да кажеш, че просто си чел журналите за убийствата и си запомнил подробностите за убийство, извършено през хиляда деветстотин петдесет и девета, така ли?

— Не помня всички, само някои. Няма как да го забравиш, та това е Люцерната!

— Божичко, Бош, ти май наистина никога няма да се пенсионираш.

— Е, ще видим.

Обърнаха се и тръгнаха към колите си.

Елис и Лонг бяха паркирали от северната страна на Санта Моника Булевард и наблюдаваха гробището. Лонг пишеше есемес на някого, но Елис беше нащрек. Държеше в скута си бинокъл и час по час го вдигаше пред очите си, за да погледне Бош и Холър.

Вниманието му привличаше главно Бош. Бяха го проверили и знаеха, че е бил жива легенда в Управлението. А я го виж сега! Разследваше случаи за онова жалко адвокатче. Някогашната лоялност вече я нямаше. Критериите за добро и зло се бяха размили.

— Според тебе какво правят? — без да вдига поглед от дисплея на джиесема, попита Лонг.

— Приказват си за онова, дето са го открили в офиса — отвърна Елис.

— А именно?

— Аз бих заложил на видеозапис. На водонапорната кула на „Парамаунт“ има камера.

— Това накара Лонг да откъсне очи от телефона.

— Мамка му! Мислиш ли…

— Не знам. Няма как да разберем, освен ако не идем да зададем същите въпроси като тях. Само че не можем. Затова ги наблюдаваме.

— Мамка му, това хич не ми харесва.

— А стига бе.

— Тръгват.

— Не съм сляп.

— С художника ли оставаме?

Лонг беше започнал да нарича Бош „художника“ заради името му. Това дразнеше Елис.

— Да, с Бош — тросна се той.

— На бас, че знам къде отива — заяви партньорът му.

— Къде?

— На уличката. Това е следващата логична стъпка.

— Възможно е. Тоя тип не е като другите.

— Кога ще обсъдим отстраняването му?

— Няма да го обсъждаме. Вече отстранихме първия. Ако отстраним двама следователи по един и същи случай, няма да прилича на съвпадение. Трябва да измислим нещо друго.

Лонг грешеше. Бош излезе от гробището и зави на изток по Санта Моника. Елис беше паркирал необозначената им кола в обратната посока и трябваше да прави сложни маневри, за да последва черокито.

Продължиха на изток по булеварда след Бош и го последваха, когато зави на юг по Норманди. Както обикновено трафикът беше ужасно натоварен и двамата мълчаха в продължение на двайсет минути — докато Бош не зави надясно по Уилшър Булевард и не влезе в паркинга на невзрачна офис сграда в Корейския квартал.

— Къде отива, мамка му? — изсумтя Лонг.

— В Психологическия отдел — осведоми го Елис.

— Нали е пенсионер?

— Сигурно има някаква програма за пенсионирани служители. Той е убил много хора. През годините.

— Абсолютен шампион до края на службата си.

— Поне официално.

Двамата се усмихнаха едновременно. Елис подмина колата на Бош, спря до тротоара пред един пожарен кран на половин пряка по-нататък и нагласи огледалата така, че да държи черокито под око.

— Да вляза ли? — предложи Лонг.

— Не, стой мирен — нареди Елис. — Ще се върне скоро.