Майкл Коннелли - Инсценировка

— Тръгвам си. Даже няма да се наложи да оправяте леглото.

— Хубаво, много чудесно, мерси — отвърна азиатецът.

После понечи да затвори прозорчето, но Бош му попречи с ръка.

— Един момент. Човекът, който е живял в тази стая през март, е бил убит, спомняш ли си?

— Никой не убит тука.

— Не тука. Или може би не тука. Трупът му е открит в една уличка наблизо. Но е живял в шеста стая и полицията е идвала да разследва случая. Джеймс Алън. Сега спомняш ли си?

— Не, не тука.

— Напротив. Виж, искам да разбера какво се е случило с вещите му. Полицията е взела някои неща, знам. Всичко ли са взели?

— Не, дошли негови приятели. Те взели дрехи и неща.

— Приятели? Знаеш ли им имената?

— Не, тука без имена.

— Те със същото като него ли се занимават? Тук ли отсядат?

— Понякога. Някой от тях тук ли е в момента?

— Не, никой тука.

Бош извади бележника си и написа името си и телефонния си номер. Откъсна листа и го подаде през прозорчето.

— Обади ми се, ако дойде някой от приятелите му. Ще ти платя.

— Колко плаща?

— Петдесет кинта.

— Плаща сега.

— Не. Ще ти платя, когато ми кажеш, че са тука.

Почука с кокалчетата на пръстите си по гишето и тръгна към колата си. Преди да запали двигателя набра номера на Холър, който вдигна веднага.

— Трябва да поговорим.

— Странно. Преди половин час ти се обадих и ти ми даде ясно да разбера, че не щеш да приказваме.

— Тогава. Сега трябва да поговорим за следващите стъпки. Това си е твоята игра и не искам с нещо да прецакам нещата в съда.

— Като например да те пипнат в къщата на жертвата?

— Вече ти казах, че допуснах грешка. Няма да се повтори. Точно затова ти се обаждам.

— Откри ли нещо?

— Не. Остава ми да огледам улицата, но засега няма нищо. Имам предвид други неща. Следващия ход — дали ти да го направиш в съда, или аз да го направя тука.

— Звучи тайнствено. Къде си сега? Мога да дойда веднага.

— На Санта Моника близо до Гауър. Първо трябва да поогледам улицата.

— Тръгвам към тебе. С черокито ли си? Колата, която обявяваш за класика?

— С него съм и си е точно така.

Бош затвори и потегли към изхода на паркинга. Излезе на Санта Моника и спря за малко, за да огледа сградите по четирилентовия булевард. Имаше както промишлени, така и търговски комплекси. Наблизо се намираха няколко големи студиа — зад магазините на Санта Моника се виждаше водонапорната кула на „Парамаунт“. Това означаваше, че в района има и всевъзможни обслужващи компании, които се хранят с останките от пира на колосите: фирми за реквизит и костюми, за снимачна техника под наем — както и обичайните заведения за бързо хранене. Имаше автомивка на самообслужване, а на половин пряка от другата страна на улицата беше входът на „Холивуд завинаги“, някогашното гробище за кинозвезди.

Гробището му се струваше най-логичният избор. Знаеше, че там е погребан Рудолф Валентино, наред с мнозина отдавнашни холивудски величия като Дъглас Феърбанкс-младши, Сесил Б. Демил и Джон Хюстън. Преди много години бяха работили по случай на самоубийство в „Холивуд завинаги“. Жертвата — жена — легнала върху саркофага на Тайрън Пауър и си прерязала вените на китките. Преди да умре успяла да напише името си с кръв под името на актьора. Бош беше пресметнал, че жената е родена пет години след смъртта на Пауър. Този случай като че ли доказваше нещо, известно на мнозина детективи от „Убийства“ — че човек не може да обясни лудостта.

Гробищата във всеки град в страната привличаха определена категория странни хора. Това още повече важеше за Холивуд, защото имаше гробове, на които бяха написани прочути имена. Което означаваше мерки за безопасност. Означаваше и камери. Жената, самоубила се върху саркофага на Тайрън Пауър, го беше направила под една от камерите. Но тъй като никой не я наблюдавал, тя бе умряла от загуба на кръв.

Когато трафикът за момент секна, Бош излезе от паркинга и зави наляво към „Холивуд завинаги“. Около гробището се издигаше два и половина метрова каменна стена, прекъсвана само от входните и изходните алеи. На влизане Бош забеляза, че по стените са монтирани камери, насочени към автомобилните алеи. Не можеше да определи дали следят и какво се случва на половин пряка нататък по Санта Моника Булевард, ала видя, че са разположени на явни места и освен главната си функция играят и възпираща роля. Тези камери го интересуваха, но го интересуваха и другите, които никой не можеше да види.

Непосредствено зад входа имаше паркинг и комплекс, който се състоеше от офис, параклис и магазин за ковчези и надгробни паметници. Нататък започваше самото гробище, разделено на части от автоалеи и по-малки зони за паркиране. Над задната стена се издигаха гигантските сцени и водонапорната кула на „Парамаунт“. На кулата също имаше камери.