Александра Маринина - Последно разсъмване

Към това капризно изделие — табакерата — Алексей Юриевич Сотников не се бе връщал от петък, бе оставил впечатленията и усещанията си да „отлежат и охладят“, според собствения му израз. Виж, обаче в понеделник, когато се върна от „Кристал“ и взе в ръцете си майсторския модел, бижутерът веднага видя къде е проблемът, затвори се в домашното си ателие и увлечено се захвана за работа. Просто да се чудиш — защо не беше видял и разбрал това преди три дни? Та то е очевидно! Впрочем съвсем естествено е, така става винаги. Отначало дълго и мъчително се опитваш да разбереш, а когато разбереш, буквално се смайваш, че отговорът, представи си, бил на повърхността.

На вратата се потропа предпазливо, но същевременно взискателно. Така тропаше само синът му Юрий. В тропането на Маруся никога не бе имало предпазливост, докато в тропането на жена му не бе имало взискателност. Самата тя беше творчески човек и като никой друг разбираше цената на уединението и съсредоточеността.

— Юра, ти ли си? — извика Сотников, без да става от мястото си. — Какво искаш?

— Тате, скоро ли ще се освободиш? Исках да ти прочета едно малко откъсче, нещо ме съмнява… И в стила нещо куца, все пак минали са почти двеста години, а аз не владея разговорния език от онова време. Литературният да, той не ме затруднява, чел съм много класика, но с разговорния съм като пиле в кълчища. Може би ще ми подскажеш как да се измъкна, та да стане хем художествено, хем да запазя документалното звучене.

Сотников се усмихна, свали очилата, които използваше за работа — възрастовото далекогледство, съчетано с предишното късогледство, го принуждаваше постоянно да сменя очилата си. Сложи си тези „за постоянно носене“, отключи и излезе при сина си. Оказа се, че той работел върху ключов момент: 1845 година станала преломна в историята на Бижутерийния дом „Сотников“.

Юрий Алексеевич Сотников Първи се родил през 1815 година, на 24 години се оженил, първи с разлика от година и половина се появили двете му дъщери и накрая, през 1845-а, съпругата зарадвала Юрий със син, когото, естествено, кръстили Алексей. Самият Юрий тогава бил само на трийсет, баща му, Алексей Юриевич Първи, неотдавна бил отпразнувал своя петдесет и пети рожден ден, бил пълен със сили и енергия и засега не смятал да отстъпва на своя първороден син управлението на Дома „Сотников“. Обезумелият от щастие Юрий Алексеевич Първи решил да направи за обожаваната си съпруга брошка като спомен за знаменателното събитие, в която смятал да вложи цялата си любов и благодарността си за дългоочаквания наследник. Първо го споходила идеята да й направи обеци, защото представата, която си създал за изделието, най-добре се свързвала именно с такова бижу, но уви! По онова време дамите не носели обеци: модата от средата на деветнайсети век изисквала дамските ушички да бъдат плътно скрити под косата. И той започнал да изработва брошка. Съпругата на Юрий Алексеевич имала твърде разностранно образование, ето защо тя разбирала прекрасно замисъла на своя любящ съпруг и доста бързо го отгатнала: „Любовта се заражда в един миг, укрепва с времето и трае вечно“.

Няколко месеца след раждането на сина й, когато й секнало млякото (в рода Сотникови не признавали никакви кърмачки, ползвали услугите им само при крайна необходимост, продиктувана от здравето на родилката), младата майка започнала да излиза в обществото. Естествено, новата брошка постоянно била на корсажа на роклята й. Не минали и няколко дена и към собственика на Дома „Сотников“ Алексей Юриевич Първи се обърнали с молба да направи нещо подобно, само че с друг смисъл: подаръкът щял да бъде предназначен за рождения ден на майката на клиента. Този път Алексей Първи само свил рамене и насочил клиента към сина си: той измисли това, към него се обърнете.

Юрий Алексеевич приел поръчката с удоволствие и я изпълнил, без да щади творческата си фантазия. След първата поръчка завалели втора, трета… И Юрий Алексеевич отишъл при баща си за сериозен разговор. Търсенето на „сантиментални“ изделия се било зародило отдавна, традициите изисквали например през първата година след тежка загуба да не се носят никакви украшения освен така наречените траурни. Траурни пръстени се изработвали навсякъде и били съвършено обичайно явление. Много се търсели и украшения, символизиращи признание в любов и уверяване във вечни чувства. Но нали освен траур и влюбване в живота на човека има и други периоди и най-разнообразни събития, и най-различни чувства, които той иска да предаде и увековечи чрез бижутерийно изделие. Това била първата част на концепцията, с която младият бижутер застанал пред баща си.