Александра Маринина - Последно разсъмване

— През целия път ли мълчаха? — недоверчиво присви очи Дзюба. — Нито думичка ли не промълвиха?

Шофьорът се напрегна в опит да си спомни нещо.

— Ами… Игор Николаевич каза нещо в смисъл, че Нина сигурно използва отсъствието на родителите си и не си е легнала навреме. А Евгения Василиевна му отговори, че Нина е вече голяма и щом й харесва да ходи сутрин на училище недоспала, това си е нейна лична работа. Нещо приблизително такова.

— С какъв тон си говореха? Не ви ли се стори, че някой от тях е нервен или ядосан? Или че нещо са скарани?

Шофьорът поклати глава.

— Нищо такова. Той я нарече Женечка, дъщерята — Ниночка, а Евгения Василиевна, когато му отговаряше, каза: „какво приказваш, миличък“. Тихо си говореха, меко, ласкаво.

— И нищо друго ли не обсъждаха?

— Нищо друго.

Излизаше, че и двамата шофьори — и Шилов, и шофьорът на Панкрашин — казват едно и също. Значи можеха да им повярват. Едва ли се бяха наговорили.

Разстоянието обратно към града успяха да вземат много по-бързо. Сега се насочиха към блока, където живееха Панкрашини. Трябваше да говорят с Нина.

Но и тук не чуха нищо ново: когато родителите й се върнали от приема, било много късно, доста след полунощ, момичето отдавна спяло и не можело да каже в какво настроение е била майка му. А на сутринта Евгения Василиевна се усмихвала, сервирала на мъжа си и дъщеря си закуска, помагала им да се приготвят, изпратила ги както обикновено — с целувка по бузата.

— Равносметката не може да ни радва, колега — констатира Антон, когато излязоха от дома на Панкрашини. — Така че с тебе ще трябва да потърсим участниците в онзи прием. Свидетелите, които разпитахме в първия момент, не ни казаха нищо интересно. Но там е имало много народ. И някой може да е забелязал или чул нещо. Следователно трябва да отидем при юбиляря и да поискаме от него списъците на поканените. От тях ще започнем. Кой от присъстващите на приема може да е изпитвал лична неприязън към Панкрашина? И между другото, не е изключено да ни попадне някое познато име като Цаплин или нещо подобно.

Дзюба се позасмя. Името на крадеца и мошеника Цаплин беше широко известно в кръговете на оперативните работници. Занаятът на този образ беше по някакъв невероятен начин да се промъква на приеми, презентации и тем подобни великосветски събирания, дори на най-закрити, да си създава познанства, да очарова хората и да влиза с тях в най-разнообразни финансови взаимоотношения, които, незнайно как, завършваха бързо и плачевно за едната от страните. И тази страна, разбира се, не беше Феликс Цаплин, а новият му познат. Понякога го арестуваха, дори се опитваха да го вкарат зад решетките, но кой знае защо, винаги изникваха някакви странни и непредсказуеми проблеми с доказателствената база. И тогава пускаха Цаплин. Нещо повече, детективите имаха всички основания да смятат, че Цаплин решава не само собствените си финансови задачи, но насочва и престъпници с малко по-различна специализация. Може и в случая да е станало същото? Някой е видял колието на шията на Евгения Панкрашина, оценил е значителната му стойност и банално е „дал наводка“? Между другото, въпросът откъде Панкрашина се е сдобила със скъпото бижу, щом не го е взела под наем, така си и остана да виси във въздуха. Не, определено делото за убийството се разпадаше просто пред очите им.

— Антоне, да знаеш случайно кого от вашите ще пратят да разследва убийството на Гена?

— Знам. Сергей Кузмич Зарубин. Защо?

— Кажи му, че може да са убили Гена във връзка с играта — разпалено заговори Роман. — Разбираш ли, там…

— А, не — проточи Сташис, — това го разправяй на Кузмич, не на мен. На него предложи всичките си идеи. За мен не е проблем да му предам, но от дете мразя да играя на развален телефон. Ако искаш, да тръгваме веднага, и без това трябва да отида в службата да се отчета с някакви документи и да докладвам на Кузмич по един въпрос. Той тъкмо си е в кабинета, чака ме.

— Аз трябва да се върна в отдела — разстрои се Дзюба. — Началникът ми нареди да отида. Сигурно заради Гена. А ти дълго ли ще останеш на „Петровка“?

— Според късмета. Но преди осем — осем и половина едва ли ще си тръгна. Така че, ако се постараеш, може да ме свариш. Хайде сега да те хвърля до метрото.

Дзюба слезе до най-близката метростанция, а Антон пое към „Петровка“, размишлявайки колко странно е подреден животът. За Евгения Панкрашина певецът Виктор Волко е бил божество, тя е разменила с него няколко думи и после през цялата вечер само за него е говорила, очите й са пламтели и ако не я бяха убили, сигурно до гроб нямаше да забрави този момент и щеше да разказва за него на внуците си. А тя за Волко е била някаква буболечка, той дори не я е запомнил. Навремето, като млад, беше изпаднал в страшна депресия, след като бе погребал само за няколко години цялото си семейство. Антон се спасяваше с четене, което се превърна в навик благодарение на съседите му, които притежаваха огромна библиотека. Тогава четеше всичко наред, без да обръща внимание на жанровете, само и само да се разсее, само да не мисли, да не си спомня. От този колосален масив прочетено току изплуваха на повърхността някакви имена на автори, заглавия, персонажи… Ето, и сега той си спомни „Писмо на една непозната“ от Стефан Цвайг. Тя го обичала цял живот, от малка чак до смъртта си, родила от него дете, а той не си я спомнял и дори не знаел името й. И още един извод си направи Антон Сташис от всичко, което бе научил за Евгения Панкрашина. Евгения Василиевна наистина е била човек, чужд на светските събирания, затова краткият разговор с Волко й е направил толкова силно впечатление.