Александра Маринина - Последно разсъмване

Оперативните работници благодариха и се сбогуваха с негостоприемния вокалист. Настроението и на двамата беше от лошо по-лошо, дори Антон, който почти не познаваше Колосенцев, беше разстроен, да не говорим пък за Дзюба.

— При всяко положение, дори нещо да се е случило, това определено е било след разговора с Волко или с приятелките, защото в тези моменти Панкрашина е била в добро настроение — замислено резюмира Антон.

Те стояха на улицата, до колата на Антон, и се наслаждаваха на надникналото иззад облаците слънце. От вчерашното лошо време не бе останала и следа.

— Но съпругът на Панкрашина уверява, че тя и към къщи е пътувала в добро настроение — възрази Дзюба. — Значи на този прием изобщо не се е случило нищо особено.

— Съпругът е заинтересовано лице, може и да ни е излъгал, а ние по никакъв начин не можем да научим истината.

Роман изненадано погледна Сташис.

— Подозираш съпруга ли?

Антон неопределено сви рамене. Този случай беше един от онези, при които нищо не се връзва, всичко е някак аморфно, разпада се от всяко докосване. Уж няма кого да заподозреш, а в същото време можеш да заподозреш всекиго…

— Трябва да разпитаме шофьора на съпруга, още не сме разговаряли с него — предложи Роман. — Но всъщност никой никога не е виждал Евгения Василиевна в лошо настроение, тя е умеела да се прикрива, винаги е била спокойна, мълчалива, но не и мрачна. Така казват и шофьорът, и приятелките й.

— И децата й — добави Антон, тъй като вече бе разговарял с всички деца на Панкрашини и с членовете на техните семейства. — Добре, Рома, прав си, да вървим при шофьора на Панкрашин, да го поразпитаме за едно-друго. Кой е работил на 20 ноември?

Дзюба погледна записките си: шофьорите, обслужващи Игор Николаевич Панкрашин, работеха през ден и онзи, който е бил на волана миналия вторник, трябваше да е на работа именно днес.

С помощта на няколко телефонни разговора те научиха, че шофьорът не е в гаража, закарал е Панкрашин на делова среща някъде в района на Рубльовка: мъката си е мъка, но все пак бизнесът и работата на фонда трябва да вървят. Получиха без проблеми телефонния номер на шофьора и той отговори, че преговорите тъкмо са започнали, той ще трябва да чака тук още два-три часа, едва ли по-малко, и обясни как да го намерят. Оставаше да се надяват Рубльовското шосе да не бъде затворено заради преминаването на някой партиен или държавен шеф, така че да не губят време в абсолютно безсмислено, будещо тъпа безсилна злоба чакане в задръстване.

Късметът е дама капризна. Днес настроението й беше отвратително и то се знае, оперативните работници улучиха именно такова затваряне, заради което загубиха повече от два часа. Антон се нервираше и мърмореше, че докато стоят тук, Панкрашин ще приключи с преговорите си и ще замине за някъде. Ще се разминат и те отново ще трябва да губят време, за да се доберат до шофьора. Дзюба не реагираше на неговото мърморене, само мълчаливо гледаше през прозореца. Антон разбираше, че мислите на Роман сега са твърде далеч от работата. Разбираемо е, винаги е тежко да загубиш колега, с когото няколко години си работил рамо до рамо.

Най-сетне колите, макар и бавно, се задвижиха.

Автомобилът на Панкрашин стоеше там, където им бе обяснил шофьорът, пред входа на здание от клубен тип, в което хем беше удобно да се водят преговори, хем имаше и ресторант, та сполучливата сделка да се „полее“ или да отпразнуваш със съвместна трапеза. В момента, когато оперативните работници пристигнаха, от зданието излезе Игор Панкрашин, придружен от двама мъже. Единият от тях стисна ръката на Игор Николаевич, сбогува се и се върна в зданието, а вторият се качи с него в колата.

Дзюба изхвърча като куршум от автомобила, за да пресече пътя му. Панкрашин погледна Роман учудено, после кимна, каза нещо и се върна в зданието. Неговият спътник заситни подире му.

Дежурният шофьор на Панкрашин не разказа нищо ново, буквално дума по дума повтори всичко, което и без това вече беше известно от показанията на шофьора, който бе возил Евгения Василиевна.

— Те винаги мълчат, Игор Николаевич никога не говори за каквото и да било пред мен, по телефона също: „да“, „не“, „ще се чуем по-късно“. Няма ни доверие явно. И Евгения Василиевна беше приучил да прави така, нейният шофьор също казва, че тя мълчала.

— Разкажете за вторник вечерта, 20 ноември, когато сте закарали Панкрашини до вкъщи след приема. В какво настроение бяха?

— Ами знам ли — разпери ръце шофьорът. — Както обикновено, Игор Николаевич отвори дясната задна врата, помогна на Евгения Василиевна да се настани, после заобиколи колата и седна отляво, до нея.