Александра Маринина - Последно разсъмване

— Поне не са грозни, надявам се?

— Много симпатични са — увери го бавачката. — Неомъжени, обичат деца, подхождат ви по възраст.

— Добре — тежко въздъхна той, сгъна листа и го прибра в джоба на дънките си, — хайде да вечеряме тогава…

— Къде бяхте вчера от десет до тринайсет часа? — зададе Антон Сташис въпроса, предварително съгласуван със следователката.

Както бе обещала, Надежда Игоревна бе извикала в кабинета си за разпит певеца Виктор Волко. Естествено, по телефона с нея разговаря не той, а неговият несменяем помощник и продуцент и следователката му даде възможност да се изкаже — точно пет минути за словоизлиянията му на тема „ама как може, Виктор Семьонович е човек извънредно зает и от къде на къде ще ходи той при някакъв следовател за някакви там разпити, и то веднага, ами че не само целият му ден, а цялата му седмица е предварително разпределена по минути, и изобщо как не ви е срам да викате за разпити такъв известен човек“. През тези пет минути Надежда Игоревна успя да включи компютъра на работното бюро в кабинета си и да прегледа най-важните новини, както и да полее цветята на перваза. Когато отмерените от нея пет минути изтекоха, тя безцеремонно прекъсна потока от думи и произнесе няколкото отдавна отработени фрази, натъпкани до невъзможност с думите „неявяване, принудително довеждане, полиция, позор пред съседите, разгласяване, журналисти, преса, коментари“. Прекалено отдавна работеше на длъжността следовател, за да не се е научила да се държи правилно с хора, които поради някои обстоятелства се смятат за различни от другите.

Виктор Волко се яви в кабинета й още преди обяд. Двайсетина минути старателно се прави на невинна звезда, незаконно и неоснователно подозирана в кой знае какво. Да, отдавна познавал Леонид Курмишов и какво от това? Него го познавали всички артистични кръгове. Да, разказвал му нещо за Дома „Сотников“, дори било интересно. Да, Волко споделил с други хора това, което му разказал бижутерът, и какво толкова? Нали не е държавна тайна от значение за отбраната на страната. И изобщо, кога било това… Толкова години са минали…

Скоро това омръзна на Надежда Игоревна и тя незабелязано даде знак на Антон: ти си на ред. И тогава той зададе своя въпрос, един такъв на пръв поглед невинен. Виктор Семьонович, който не усети това толкова очевидно подвеждане, веднага започна ентусиазирано да разказва в колко часа станал предния ден, в колко часа дошъл помощникът му, какви въпроси обсъждали, кой му се обадил по телефона и на кого се обадил той, къде отишли после и с каква цел. И след всяка фраза неизменно добавяше:

— Попитайте, всички ще потвърдят, видяха ме там.

— А на погребението на Леонид Константинович Курмишов присъствахте ли?

— Не. — В своята разпаленост Волко отново не забеляза предупредителния знак. — Нали току-що ви обяснявах къде съм бил…

— А защо? — прекъсна го Антон и изписа на лицето си искрено любопитство.

— Какво „защо“? — не разбра певецът.

— Защо не присъствахте на погребението на Курмишов? Всички присъстваха, всички ваши, както се изразихте, артистични кръгове. Всички, които са познавали бижутера и са използвали услугите му, дойдоха. А вие — не, не благоволихте, макар току-що да ни разказахте, че сте се познавали с него от дълги години и сте общували сърдечно. Бива ли така, Виктор Семьонович?

Волко се запъна, после се сети.

— Ах, да, спомних си, отидох на погребението, просто нямах никакво време, прескочих буквално за две минути, постоях, оставих цветя… Не, дадох ги на някого с молба да ги постави при ковчега, когато дойде съответният момент. И си тръгнах.

— Къде отидохте?

— Нали ви казах…

— Виктор Семьонович, престанете — намръщи се Риженко. — Стига вече. Не сте присъствали на погребението…

— Не, присъствах!

— Не, Виктор Семьонович — позасмя се Антон, — грешите. Присъствах аз. А вас ви нямаше. И ние се нуждаем от вашето достоверно обяснение: защо? Ако до минута и половина не чуем това обяснение от вас, ще го дадем ние. И не мисля, че то ще ви хареса. Така че избирайте: вашето или нашето обяснение. Ако искате да бъдете заподозрян в убийствата на Евгения Панкрашина и Леонид Курмишов — ваша воля, това ще си запишем. Ако не искате — разкажете всичко, както е било.

Певецът не се опъва дълго.

— Не знам нищо за никаква Панкрашина! — истерично закрещя той. — А Курмишов… Ами да, наистина…

… Тогава на приема той наистина се уплаши. Непозната дама мина покрай него и му се усмихна, той дежурно се усмихна в отговор и обърна внимание на нейното колие, много голямо, биещо на очи, ярко — просто беше невъзможно да не го забележи човек. И много красиво. Искаше да бъде приятен, а не му хрумна никакъв друг комплимент, просто се задейства автоматизмът: почитателите трябва да те обичат. И Волко похвали накита. А дамата изведнъж започна да разказва, че това бижутерийно изделие е наречено „Разсъмване над Егейско море“ и другото му име е „Последно разсъмване“. Дамата бърбореше и нещо в смисъл, че скоро научила, че бижутерите понякога давали названия на своите изделия, а тя го чувала за пръв път и колко било интересно това… А Виктор Волко вече нищо не възприемаше от ужас. Пред очите му бе застанало изкривеното от омраза и ярост лице на Леонид Константинович, в ушите му като тревожна камбана звучаха неговите уж отдавна забравени думи: „Това ще бъде последното разсъмване, което ще видиш в живота си“.