Александра Маринина - Последно разсъмване

Григорий се замисли сериозно и дълго. Изглежда, не му беше навик да запомня дати. Виж, с дните на седмицата се справяше от раз.

— Начи… виж сега. — Той протегна мощната си, покрита с къси косъмчета длан и започна да прегъва пръсти. — Певецът възложи поръчката късно вечерта, когато моята Томка работеше нощна, начи е било вторник, защото тя е нощна само вторник и петък. През деня мислих как и какво, начи срядата е минала, а на другия ден вече го гепих. Начи е било четвъртък.

Антон си записа в бележника: 22 ноември, четвъртък. Дотук всичко съвпадаше и с показанията на Волко, и с казаното от другите свидетели.

— В четвъртък го оставих в гаража, после в петък му дадох първото шише — продължи да прегъва пръсти Дубинюк, — в събота — второто. И толкоз. Давал съм му приспивателно три пъти, първия път му го натъпках в устата и двата пъти — в шишето с водата. След съботата не съм му виждал очите на тоя муньо.

— Да, де — кимна Антон, — а в неделя го уби? Защо бе, Григорий? Какво ти стори?

— Уби-ил ли? — недоверчиво проточи Дубинюк. — А, не, началник, няма да се разберем така. Което си е мое, мое си е, няма да отричам, командирът нареди да си призная — неговата дума е закон. Ама чужди работи не ми приписвай. Нали ти рекох: в съботата за последен път отидох в гаража, напоих го и го оставих. Толкоз. Какво е ставало после — хабер си нямам.

— Значи не си го убил?

— В мама се кълна бе!

— Добре, Григорий — въздъхна Антон, — сега викам групата, отиваме на мястото, ще ми покажеш гаража. А после ти влизаш на топло. Нали схващаш, редът си е ред.

— Нямаш проблеми, началник — ухили се Дубинюк, — ние всичко схващаме. Командирът няма да ме зареже. Ние не се дърлим с полицията, нали, командир?

— Тъй си е — позасмя се Михальов. — Ще отпочинеш ден-два, а после ще те пуснат, ще се разбера с хората.

Наистина ще се разбере… Антон нито за миг не се усъмни. Извика групата, сега трябваше да чакат.

— Григорий, ами гаражът чий е? — попита. — Твой ли е?

Дубинюк избухна в смях.

— Ще ме умориш, началник! Да не съм откачил, че да държа човека в моя гараж? Аз такива гаражи из цяла Москва и в Подмосковието имам поне десет, за разни подобни нужди. Намирам стопани, дето не си ползват боксовете, и плащам наема за година напред. Всичко е законно, между другото.

— Не се съмнявам — отново се усмихна Антон. — А я сега да си поговорим за твоето алиби за събота и неделя. В колко часа последно ходи в гаража?

— Ами… — Дубинюк се почеса с нокът по слепоочието, — някъде по обяд, към два часа, може и три да е било. Събудих клетника, напоих го, изчаках пак да заспи, заключих и си тръгнах.

— Къде отиде?

— Ами на вилата — в очите на Григорий просветна абсолютно детско недоумение: къде другаде може да ходи нормален човек през почивните дни, ако не на собствената си вила.

— Сам ли отиде? Или с твоята Томка?

— Ама много си тъп, началник! — възмути се Дубинюк. — Нали ти рекох: Томка в петък е нощна. Значи си идва от работа в събота към дванайсет и се тръшва да спи. Каква ти вила за нея?

— Значи си отишъл на вилата сам — уточни Антон. — И какво прави там?

— Ами както обикновено: загрях банята, понапарих се, пийнах, отпочинах.

— И колко време почива?

— До понеделник. Пак някъде докъм обяд. Към пет привечер се върнах в Москва.

— Далече ли е твоята вила?

— На шейсет и осмия километър по Калужкото шосе.

През вратата подаде глава охранителят, гледаше лошо.

— Командир, ченгета пристигнаха. Разправят, че ги извикали.

Михальов стана от креслото, отиде при Дубинюк и бащински го прегърна.

— Да не ти дреме, Гришаня, скоро това ще свърши. И там си опичай акъла, дръж се правилно.

— Че как, да не ми е за пръв път — промърмори Дубинюк и явно без изобщо да се притесни, подаде ръцете си, на които Антон щракна белезниците.

„Защо да се притеснява? — ядосано си мислеше Антон, докато водеше бияча към портите. — Целият му живот е такъв: свърши някоя мръсотия — задържат го — приберат го на топло — пуснат го — пак мръсотия — пак го пуснат… Свикнал е. И не го е страх. Командирът няма да го зареже.“

Гаражът, в който Григорий Дубинюк бе държал Курмишов, се намираше на такова затънтено място, че членовете на групата, излязла за оглед и същевременно за проверка на показанията на място, успяха да използват целия си богат речников запас, докато характеризираха впечатленията си от запуснатостта, калта и липсата на улични лампи.

— Охо! — радостно възкликна Дубинюк, когото двама оперативни работници водеха, придържайки го за раменете отляво и отдясно. — Всичко си е, както го бях планирал. Вратата е изкъртена. Значи някой е чул нещастника.