Александра Маринина - Последно разсъмване

Започнаха да вадят фенери: по здрач беше трудно да се направи огледът. Вратата на гаража наистина беше отворена и силно обезобразена. Наблизо се търкаляше прът арматурно желязо. Надежда Игоревна седна на сгъваемото си столче и се приготви да пише протокола.

— Григорий, а къде са ключовете от гаража? — попита Антон.

— Ами у мен, трябва да са на връзката в джоба ми.

Григорий опита да бръкне в джоба си, но белезниците му пречеха.

— Я опитай ти — позасмя се той, — в якето, отляво, във вътрешния джоб.

Антон извади доста тежка връзка ключове.

— Ах, какъв ключар се извъди… — засмя се той, — за кой дявол мъкнеш такава тежест? Хайде, покажи кой от тези ключове е от гаража.

— Онзи, с бялата точка.

Катинарът тъжно се търкаляше на мократа земя. Експертът провери ключа и кимна:

— Този е.

— Григорий, защо си изкъртил вратата, като си имал ключ? — подкачи го Антон.

По принцип Сташис почти беше повярвал на този бияч. Така де, защо да кърти вратата, щом в джоба си има ключ? Но твърде забавно му беше да наблюдава колко разпалено тази мутра се бори за своята истина: което си е мое, мое си е, чужда вина не поемам.

— Ама не съм я къртил бе! — пак се развълнува Григорий. — Точно каквото исках, това е станало: човекът да се наспи, стига му толкова шубе, а после да почне да вика за помощ и да го освободят. Ето, и вие виждате — освободили са го. — Добре, добре, вярвам ти — успокои го Антон. — Засега. Я, хайде да се приближим, само че не влизай, от вратата ми покажи какво си правил вътре.

Вътре под насочената светлина се видяха разрязаните по веригата белезници: по-точно едната им половина, която бе останала прикрепена към тръбата и легнала на пода. На пода намериха и ножовката. Експертът внимателно огледа находките и каза:

— По всичко личи, че са разрязали веригата с тази ножовка. Въпросът е обаче къде е другата половина от белезниците. По принцип би трябвало да е останала на ръката на човека, който е седял тук.

— А на трупа не е имало част от белезници — забеляза полугласно Риженко. — Макар че съдебните медици са посочили следи от нея. Интересно, кой ли я е свалил? Гражданино Дубинюк, вие имате ли ключове от белезниците, с които сте приковали гражданина Курмишов към тръбата?

— Че как — ухили се Дубинюк. — Те са в другия джоб, отдясно. Едни малки такива.

— Да, бе, ние щото не знаем, ако не ни кажеш — неволно възкликна един от оперативните работници, дошъл тук с групата, — че нали, не сме виждали белезници с ключове.

— И защо, Гриша, си рязал веригата, като си имал ключове? — не мирясваше Антон. — Само си повредил белезниците.

И естествено, Дубинюк отново избухна и с пяна на устата заповтаря всичко, което бе казал по-рано, с което чудесно развесели Антон.

— А ножовката чия е? Твоя ли е?

— На стопанина е. Аз когато вземам гараж под наем, гледам да има всичко, което може да ми влезе в работа. Ако нещо липсва, донасям си. Но тук, мисля, си имаше всичко.

— Какво може да ти влезе в работа, интересно? — присви очи един непознат на Антон оперативен работник. — Клещи за мъчения? Или нещо друго? Гаражите за какво ти трябват — за скривалище на крадени коли или да прибираш труповете?

Григорий подвикна нещо и се извърна към Антон.

— Слушай, началник, кажи му да не ме закача. Още веднъж повтарям: каквото си е мое, мое си е и няма да кажа и дума повече.

— Добре де, не се нервирай — примирително каза Сташис, — по-добре ни кажи къде се намираше тази ножовка? Възможно ли е Курмишов да я е стигнал и сам да си е прерязал веригата?

— Да, бе! Беше е-е-ей чак там, на тезгяха, където са всички инструменти.

— Сигурен ли си?

— В мама се кълна — твърдо отговори Дубинюк. — Не се е освободил сам, някой му е помогнал.

— Слушай — сбърчи нос Антон и подуши наоколо, — защо тук вони така?

— Отгатни от три пъти — измуча Григорий. — Ти какво искаше, по пет пъти на ден да му поднасям гърне ли? Както си е седял на пода, така си е вършел работите.

Ясно. Антон се отдалечи на няколко крачки от гаража и се огледа. Опита се да си представи човека, когото три денонощия бяха карали да спи под въздействието на силно приспивателно. Започнал е да се съвзема, да се събужда, събрал е сили, за да повика за помощ, и някой го е чул, разбил е вратата, разрязал е веригата на белезниците и… Какво ли е станало после? Този спасител извел ли е пленника навън? Или го е оставил в гаража и си е тръгнал, нека онзи сам да се оправя? Така, да допуснем, че така или иначе Курмишов е излязъл от своята „килия“. Вероятно се е чувствал много слаб, виел му се е свят. И от трите денонощия с тяло, изкривено в неудобно положение, краката му едва са го държали. Накъде се е запътил в такова състояние? Или е приседнал на нещо, за да подиша чист въздух и да се посъвземе? На какво е приседнал? Направо на калната от дъжда земя? Или е намерил нещо…