Александра Маринина - Последно разсъмване

Дали Волко успя да намери подходящите думи, дали пък Михальов наистина му беше фанатичен почитател, но срещата бе уговорена само след час в дома на боса в Близкото Подмосковие.

Девет години работа в криминалната полиция далеч не са достатъчни, за да се смяташ по право за печен професионалист, но през тези години Антон Сташис все пак се бе научил да разговаря с „престъпни елементи“. Михальов не беше истински признат бос, бе започнал в средата на 90-те като много такива, с рекет, бе оглавил група яки момчета с анцузи и бе всявал страх сред околните с безкрайната жестокост на своята банда. Но оттогава бяха минали почти двайсет години, от трийсетгодишен бандит Михальов се бе превърнал в солиден чичка „към петдесетака“, делови и дори почти приличен, но по навик прибиращ под дружелюбното си крило не твърде високоинтелектуални типове. Певецът Виктор Волко със своите сладки романси „за невярна любов и предателство“ докосваше най-чувствителните струни на отдавна закоравялото сърце на Михальов, така че бившият бандит, а сега „бизнесмен“, осигуряваше на своя кумир и охрана (че има ли сега в Русия звезда без охрана! Без охрана не си никаква звезда, а жалък шушумига.), и някакви парици, и изгодни договори за изпълнения по време на частни празници, и услуги от по-особен характер.

След като изслуша Антон, Михальов, човек болезнено слаб (язва плюс холецистит), с грозни нокти (гъбички плюс авитаминоза), но с ослепително бели равни зъби (работа на добра стоматологическа клиника), промърмори:

— Не е голям проблем. Добре, Григорий няма да се опъва, ще му кажа. Ти нали схващаш, всеки ще си получи каквото трябва и няма да има никакво криминално дело за отвличане на човек.

Виж, в това Антон Сташис твърде много се съмняваше. Не беше такъв човек Надежда Игоревна Риженко. За което честно предупреди самоуверения Михальов, който в отговор само сви рамене:

— Твоята следователка не е единствената на този свят, има и други, по-умни и по-хитри, с които можем да се разберем. Нали схващаш: ако ги нямаше тези другите, ние сега нямаше да разговаряме с тебе.

Трудно беше да не се съгласи с това. Проблемът с доказването на обвинението съществуваше открай време и щеше да съществува винаги. Но продажността на представителите на правоохранителната система не можеше да се сравнява по мащаби с трудностите по доказването. Така че откровеният цинизъм на Михальов дори не подразни Антон: през деветте години работа в полицията беше свикнал на къде-къде по-лошо.

С движение на пръста Михальов привика охранителя, който дежуреше пред вратата, прошепна му нещо и след четирийсет минути Григорий Дубинюк се яви пред своя „командир“.

— Е — важно излегнал се в креслото, проточи Михальов, — я сега да ни разкажеш, друже мили, какво си направил с бижутера, как си се разправил с него.

Дубинюк, огромен юначага, който наистина само с вида си можеше да стресне дори печени мъже, отначало, както се и очакваше, взе да се прави на ударен, сиреч нищо не знам, да, Виктор Волко поиска да сплаша някакво човече, нареди само да си потренирам мускулите.

— Дорде издиря това човече, мина време, открих къде трябва да е, ама него все го няма, и другаде го търсих, няма го и толкоз, така че не изпълних задачата. Какво толкова? Не е забранено човек да си тренира мускулите.

— Аха — доволно кимна Михальов. — А сега хайде пак. И без волни съчинения.

— Както кажеш — с лекота се съгласи Дубинюк. — Твоята дума е закон. Певецът поиска да намеря бижутера и да го сплаша здравата, това вече го казах. Намерих го, дебна го, дебна край дома му, дочаках да пристигне, да слезе от колата и го сграбих. Нощ, наоколо ни жива душа, всичко като по мед и масло. Ама оня се стресна, като ме видя, и сам се натовари на колата. После го натъпках с илачи, накарах го да излапа цяла шепа, та, нали, да спи по-сладко. След петнайсетина минути откърти. Чак взе да похърква. Откарах го в един гараж и го приклещих с белезниците за тръбата. На другия ден отивам, пак таблетки в шишето, той поиска да пие, та му дадох това шише. И на третия ден — същия номер. И толкоз, повече не отидох. Викам си: ще се наспи хубавко, ще се освести, ще почне да вика за помощ и все някой ще го чуе. Ще освободят нещастника.

— Ясно — широко и радушно се усмихна Антон, — а сега давай същото, но според правилата. Нали разбираш, Григорий, че аз съм човек на заплата, имам си шефове, при нас не мозъкът е важният, а правилно съставеното документче. Та, значи, на коя дата отвлече бижутера Курмишов?