Александра Маринина - Последно разсъмване

Към пет часа Евгения, притиснала до себе си чантата с невероятно скъпото колие, пристигнала у приятелката си. А в седем дошъл шофьорът и Евгения излязла при него така, сякаш през цялото това време, от три часа, се намирала в този блок.

Тъй като огърлицата била скъпа, Леонид много се тревожел за нея и помолил да му я върнат веднага след мероприятието. Евгения обещала да му я занесе на следващия ден, в сряда. Сутринта се обадила на Нитецкая и казала, че ще занесе огърлицата следобед, защото сутринта има някаква работа, обещала нещо на приятелката си… Вероника не се вслушала много в тези обяснения, защото й предстоял доста напрегнат ден, със сложни преговори и капризни партньори. И по никакъв начин не можела да се види с Панкрашина следобед.

— Ще прескоча до теб сега — бързо казала Вероника, стиснала с едната ръка телефона до ухото си, а с другата вдигала ципа на ботуша. — Ще спра в двора ви, ти ми изнеси огърлицата. Днес няма да имам друго време, а трябва да я върнем. Пътят ще ми отнеме четирийсет — четирийсет и пет минути, звънни ми след четирийсет и пет, за да ти кажа кога да слезеш.

— Трябваше да върна огърлицата непременно в сряда — обясни Нитецкая, — защото Леонид много се тревожеше, нали беше много скъпа, а той я даде ей така в чужди ръце, при това дори не знаеше на кого точно, без да вземе и разписка, само срещу честна дума. Когато стигнах там, Евгения слезе и ми даде кутийката с огърлицата. Веднага я отнесох на Леонид и хукнах за деловата си среща.

— Значи, получихте от Панкрашина снимките, които ми показахте миналия път, не сутринта в деня на убийството? — позасмя се Антон. — Излиза, че сте ме излъгали?

— Излъгах ви — погледна го с пиянска дързост Нитецкая. — Получих тези снимки няколко дена преди това, когато Евгения ми каза за приема.

— Ами да — кимна Сташис. — Миналия път забелязах, че някак нервничехте, когато ми отговаряхте на въпросите за Панкрашина. Защото ни казахте истината, ако правилно съм разбрал. И постоянно ме измъчваше въпросът: защо така се притеснявахте? Дори ръцете ви трепереха. Беше странно: човекът казва чистата истина, а толкова се вълнува.

— Трескаво размишлявах да ви кажа ли за огърлицата и за Леонид, или не бива. Така и не реших. Затова бях нервна, по-точно мислено се разкъсвах през цялото време, защото е трудно да се съсредоточиш едновременно и върху отговорите на вашите въпроси, и върху собствените си размисли.

Вярно е, помисли си Антон, именно използването на тази особеност на човешкия мозък му бе помогнало навремето да оцелее, след като бе погребал цялото си голямо семейство.

„И какво имаме в крайна сметка?“ — замисли се той, след като се сбогува с Нитецкая и започна да набира телефона на човека, на когото смяташе да предаде ключовете от колата на Вероника Валериевна: обещанията трябва да се изпълняват.

Така, с огърлицата вече е ясно, тя е съществувала в единствен екземпляр и не е била открадната по време на убийството, но тайната на смъртта на Евгения Панкрашина така и не е разкрита. Някак странно се подрежда всичко в това дело: уж човекът казва истината, тоест нищо не си измисля, разказва точно всичко, както е било, а нещо те смущава… И после се оказва, че неслучайно те е смущавало. Кой знае защо, Антон си спомни за Светлана Дорожкина. Нали е установено, че и тя е казала чистата истина, нищо не си е измислила, а и днешният разказ на Нитецкая за пореден път потвърди това, но нещо не беше наред… Някак неестествени погледи, жестове, интонация. С Нитецкая се разбра: тя е имала информацията и не е решила дали трябва да я сподели, или не. Ами Светлана Дорожкина? Какво може да е знаела тя, което я е карало, докато говори чистата истина, да се разсейва и да мисли за друго?

Вкъщи цареше необичайна за неделната вечер тишина. Обикновено децата, въпреки строгия надзор на бавачката, в петък и събота вдигаха шум до късно, на другия ден си отспиваха, така че да ги накарат да си легнат в неделя вечер винаги беше проблематично. Едва престъпил прага на апартамента, Антон си помисли, че вкъщи няма никого, но веднага долови едва чутия звук от стъпките на Елвира, която се появи в антрето с пръст на устните. Антон мълчаливо кимна, съблече се и на пръсти последва бавачката към кухнята.

— Как успяхте да ги приспите? — попита. — Още няма девет, а децата спят. Чудеса!

— Заведох ги на разходка до един извънградски пансион, където днес имаше голям детски празник. Много развлечения за всички възрастови групи, като се почне от три-четири годишни до тийнейджъри. Но най-важното беше — хитро се усмихна Елвира, — че предварително знаех програмата и разбрах, че там ще се провеждат най-различни състезания. За ски и кънки е още рано, времето не позволява, а на децата е нужно движение на чист въздух. С една дума, резултатът е налице. Натичаха се, надишаха се, повеселиха се така, че заспаха още в колата, едва ги събудих и накарах да вечерят, главите и на двамата едва не паднаха в чиниите.