Александра Маринина - Последно разсъмване

Отначало свещеникът опя покойника, после започнаха прощалните слова. Сташис не откъсваше поглед от Вероника Валериевна, която така си и стоеше сама, чак в ъгъла, стиснала в ръце букета си. По лицето й се стичаха сълзи.

Церемонията се проточи много дълго, после всеки желаещ отиде при покойника, докосна ръцете му и остави цветята си. Когато ковчегът под звуците на органа започна да се спуска, Нитецкая първа се обърна и излезе от ритуалната зала. Така и не се заприказва с никого. Нима наистина не е нищо повече от клиентка? Но защо тогава толкова плака? И защо бе донесла толкова изразителен букет?

Антон я настигна по широките стъпала на крематориума, жената крачеше бързо, почти тичаше към колата си.

— Вероника Валериевна! — извика я Сташис.

Нитецкая рязко спря, извърна се и го погледна с очи, все още пълни със сълзи. Устните й се кривяха, тя едва сдържаше плача си. Антон меко я подхвана под ръка и я поведе към своята кола.

— Вероника Валериевна, не мислите ли, че е време да си поговорим? — тихо попита той.

— Но не и сега, нали — вяло отвърна Нитецкая.

— Не, именно сега — твърдо и дори доста строго каза Антон. — Още повече че и без това в такова състояние не може да шофирате. Хайде да ви откарам у вас, ще поседим, ще си поприказваме, ще поменете Леонид Константинович, както е редно. Доколкото разбрах, не смятате да ходите на общия помен.

— Какво да правя там… — махна с ръка Нитецкая. — Добре, да вървим. А моята кола?

— Аз ще се погрижа за това, ако ми дадете ключовете.

— Добре — натъжено повтори тя.

И вече хванала дръжката на вратата, за да седне в колата, изведнъж каза:

— Прав сте. Бях любовница на Леонид. Нали за това искахте да поговорим?

— И за това — кимна Антон. — Седнете, моля.

— Ще ми правите ли компания? — попита Нитецкая, докато поставяше на масата чашки, бутилка коняк и чиния, на която бяха подредени спретнато нарязани късчета кашкавал и лимон. — Или ще трябва да помена Леонид в горда самота?

— На работа съм — кратко отвърна Антон, — пък и ще шофирам.

Тя не се преоблече и седна до масата със същата черна рокля, с която бе присъствала на панихидата. Черният копринен шал, с който по време на опелото бяха покрити косите й, сега лежеше на раменете й и Вероника току усукваше ресните по краищата му.

— Казах, че бях любовница на Леонид — започна Нитецкая, след като изпи до дъно пълна, макар и малка чашка. — Но не е така. По-точно, не е точно така. С него бяхме в отношения, при които думите „любовник“ и „любовница“ звучат неуместно. Грубо. Пошло. Ние се обичахме така, както малко хора на нашата грешна планета успяват. Живеехме и дишахме в унисон, усещахме се един друг от десетки километри. Бяхме едно цяло. Именно затова Леонид не ме запознаваше с никого от своето обкръжение. Пазехме отношенията си в тайна, далеч от чужди очи, на никого нищо не казвахме, защото се страхувахме да не подплашим тази невероятна, тази невъзможна любов. Ето защо, макар Леонид да беше свободен, аз не бях поканена на помена. Просто никой нищо не знаеше за мен.

Антон мълчаливо кимна. Ето, че изникваше още един Курмишов, съвсем различен, неприличащ нито на лекомисления гуляйджия и печалбар, за когото бе разказал Сотников, нито на безумно талантливия любим на Карина Горбатовская. Курмишов, когото не бе познавал никой от неговите приятели и познати. Никой освен жената, която той наистина бе обичал. Но кой от тези Курмишови е бил истинският? Или истински са били всичките трима?

— Разкажете ми какво се е случило между Леонид Константинович и Сотников — помоли той.

Нитецкая кимна и пресуши още една чашка. Улови напрегнатия поглед на Антон и леко се усмихна.

— Не се бойте, знам си нормата. И винаги спирам по средата на тази норма. Няма нищо по-отвратително от пияна жена.

Повечето от това, което разказваше Вероника Валериевна, вече беше известно на Антон, но той слушаше много внимателно, страхуваше се да не изпусне някоя подробност, която, много вероятно, бе известна само на тази жена.

След осми клас Леонид Курмишов отишъл при бащата на Алексей Юриевич Сотников, известния бижутер Юрий Сотников, като обучаващ се чирак. Самият Алексей стоял зад гърба на баща си от ранно детство и добре познавал всички ученици, макар те да били по-големи от него. Между Курмишов и Алексей се създали добри отношения, още повече, че за своите 10 години Алексей умеел много неща, а Леонид още не умеел нищо, но не смятал за унизително да се учи не само от майстора, но и от неговия малък син. Много скоро те станали близки приятели. Алексей често водел Леонид в своята стая и му показвал своите получени по наследство албуми с ескизи, както и книги с илюстрации, донесени по незнайно какви пътища от чужбина.