Александра Маринина - Последно разсъмване

Реши да поиграе малко. Съвсем мъничко. Колкото да се разсъни. Хем, между другото, ще послуша разговорите на геймърите, може да кажат нещо за Гена…

В два часа през нощта Дзюба реши да се стегне и все пак да се заеме с омразните списъци. Изключи компютъра и седна на пода.

В два и петнайсет тежко се надигна и отиде в кухнята, за да си направи кафе и сандвич.

В два часа и четирийсет и две минути през нощта в събота срещу неделя Роман Дзюба откри в списъка на контактите на Леонид Курмишов една госпожа на име Нитецкая. Вероника Валериевна Нитецкая.

Лекомислено пренебрегна необходимостта да погледне часовника, преди да грабне телефона. Гласът на оперативния работник на име Надир звучеше на фона на гръмка музика и далечни шумове: явно момчето прекарваше нощта си в много весела и голяма компания.

— Ти да не откачи, защо се обаждаш по това време! — нахвърли му се Надир.

— Но нали не спиш — учуди се Дзюба.

— Знаеш ли, драги, аз наистина не спя, но се занимавам с нещо, на което телефонни обаждания никак не помагат — ядосано отговори оперативният работник. — Какво искаше? Какъв е тоя пожар?

— Извинявай — измънка Роман, който едва сега проумя от какво занимание е откъснал Надир. — Когато се занимавахте с контактите на Курмишов, проверихте ли Вероника Валериевна Нитецкая?

— Нитецкая ли? — попита Надир, после отново повтори: — Нитецкая, Нитецкая… Аха, онази, дето продава козметика ли? Проверихме я. Не е любовница на бижутера, просто клиентка. Поръчала е при Курмишов пръстен.

— А ти видя ли този пръстен?

— Естествено, тя ми го показа.

— Ти пък откъде знаеш какво точно ти е показала — усъмни се Роман.

— Виж какво — ядоса се Надир, — не знам откъде знам, ама на този пръстен видях личния печат на Курмишов, точно съвпадащ с печатите, които ние бяхме намерили в сейфа му. Така че е абсолютно сигурно, че той го е правил.

— Тоест Вероника Нитецкая не е била любовница на Курмишов?

От яд на Роман му се дощя да се разплаче. Или поне да строши нещо.

— Не, не, няма такова нещо — омекна гласът на Надир. Той явно схвана до каква степен се е разстроил събеседникът му, — била е просто клиентка.

Роман ядосано срита разпечатките на пода, бързо се изми, съблече се и се тръшна в леглото. Като си изгубиш късмета, изгубваш го тотално.

— И колко часа си спал снощи, мой неуморен друже? — с подозрение попита Антон Сташис, когато в седем сутринта Дзюба го събуди с телефонното си обаждане.

— Ами… малко — измънка Роман. — Легнах в три, в четири и половина станах да изучавам проклетите списъци. Не намерих никого освен Нитецкая. Вероника Валериевна е единственият общ познат на Курмишов и Панкрашина. Надир казва, че тя е просто клиентка на бижутера, Курмишов й е правил пръстен. Значи е съвпадение.

— Виж какво, Рома, я си легни да се наспиш хубаво — посъветва го Антон. — Чак ме боли, като те гледам през последните дни. Каква работа да очаква човек от тебе. А с Нитецкая ще се заема аз. Днес е погребението на Курмишов, и без това смятах да отида, та като начало ще видя дали тя ще дойде да си вземе последно сбогом със своя бижутер, или не. А после ще видим.

— Май и аз трябва да дойда — неуверено проточи Роман.

— Я си лягай — разсмя се Антон. — Събери малко сили. Ще се справя и без тебе.

Церемонията по прощаването с Леонид Константинович Курмишов беше организирана в просторната ритуална зала на крематориума, където въпреки солидните размери на помещението едва се побраха всички желаещи да изпратят бижутера в сетния му път. Антон стоеше малко встрани и внимателно наблюдаваше, забелязваше известни на цялата страна лица: артисти, певци, продуценти, спортисти… За всички тях през дългите години Леонид Курмишов бе изработвал украшения и различни изделия, с които те се гордееха и които използваха с наслада. Ето, мина доста голяма група хора, сред които Антон забеляза Сотников, Горбатовски, Карина, Араратян и всички хора, които бе видял във фирма „Софико“: монтировчици, фасетьори, шлифовачи, Нона — с тъмни очила, скрили подпухналите от плач очи, до нея ситнеше нисичкият сбръчкан Глинкин, старши технологът. И в тази група имаше „публични“ лица: представители на ръководството на Гохран и Алрос, явно лични познати на Курмишов.

А ето я и Нитецкая. Съвсем сама. С голям букет тъмночервени рози. Тя не разговаряше с никого, до никого не се спираше — нито до „звездната“ група, нито до „бижутерската“, нито до родителите на Леонид Константинович, много, много стари и ако се съдеше по лицата им, не съвсем ясно разбиращи какво изобщо се случва. Старците седяха на полирана скамейка до самия ковчег, поставен върху постамент — прегърбени, тихи, но със сухи очи. До тях бяха застанали млади мъж и жена — пристигналите от друг град деца на Курмишов, които живеели отделно от баща си, доколкото си спомняше Антон, поне от петнайсетина години, ако не и повече.