Александра Маринина - Последно разсъмване

Алексей Юриевич затърси из папките с разпечатки, прелистваше, хвърляше по някой поглед из страниците, докато не намери каквото търсеше. Синът му още не бе превърнал в художествен текст тази част от бележките в дневника на Юрий Алексеевич Сотников Втори, който се бе родил през 1877 година и се падаше прадядо на Алексей Юриевич, но вече я бе преработил до чернова. Сотников извади от папката нужните му листове, седна в стаята на сина си и се зачете.

Старият бижутер Алексей Юриевич Сотников Втори предава своите тайни. Той е бил единствен син в семейството, имал е и две по-големи сестри, които напуснали Русия през 1918-1919 година, а той останал с цялото си семейство, за него били ценни гробовете на предците му, не можел да ги изостави. Арестуван през 1919 година, през септември 1920 година освободен. В затвора на ЧК лежал заедно със сина на Фаберже, Агафон Фаберже. Освободили ги едновременно по личното разпореждане на Троцки и с една и съща цел: да съставят списък на всички скъпоценности на императорското семейство, попаднали в ръцете на новата власт, подробно да ги опишат и фотографират, а също така да помогнат за експертната оценка на стойността и автентичността на изделията, предназначени за продажба в чужбина за диктатурата на пролетариата. Двамата, и Сотников, и Агафон Фаберже, били включени в състава на комисията на академик Ферсман по описването на Руския диамантен фонд (1922-1923 г., от декември 1922 година — Диамантен фонд на СССР). Именно тогава Алексей Юриевич Втори чува разговор, който не би трябвало да чуе: че отначало ще разпродадат каквото имат в наличност, а ако това не се окаже достатъчно, ще започнат да изработват фалшификати, защото самите бижутери били избягали в чужбина, а всички майстори, работниците, останали в Русия, знаели всички тайни и можели да изработят чудесни имитации, още повече че сред тези работници имало изтъкнати майстори със собствени печати. Може би в този подслушан разговор някой мъмри младия чекист, който е арестувал двайсетина майстори и се опитва да ги тормози. (Да се посъветвам с татко как ще е по-добре: Алексей Юриевич случайно ли чува разговора, или някой му разказва за него, може би Антон Фаберже?) Буквално: „Трябва на ръце да ги носите, да ги коткате, те са залогът за оцеляването на нашата млада Съветска република. Не дай си боже да им повредите ръцете или очите. Незабавно да ги освободиш!!!“.

Когато чува този разговор, Алексей Юриевич Втори, който тогава е на 75 години (роден е през 1845 година, освободен от затвора през 1920 година), разбира, че изделията на Дома „Сотников“ може да пострадат покрай останалите: ако станело нужда, щели да започнат да ги имитират също както изделията на Фаберже, Семьонова, Хлебников и другите. Ето защо той, като си припомнил старателно всичко, на което навремето го бил учил баща му, и всички свои изделия, формулирал основните принципи, тоест фактически разработил цяла система за защита на своите изделия: написал Кодекса, в който изброил нещата, които никога и при никакви условия не може да бъдат намерени в неговите изделия. Например, ако в орнамента се предвиждат цветя с четен брой листенца, броят на самите цветя непременно трябва да бъде нечетен, или обратното: ако листенцата са нечетен брой, самите цветя трябва да са четен. Ако изделието се състои от два предмета (например чифт обеци или двойна гривна) или повече, авторските знаци трябва да бъдат различни, но заедно да съставят определен символ. Ако изделието има ключалка, тайният символ се поставя… Ако изделието има крачета, символът се поставя… Ако пръстенът…

Алексей Юриевич работил върху списъка дълги месеци, като се стараел нищо да не изпусне или обърка, и всеки миг благодарял на Бог, задето в Дома „Сотников“ тайните знаци били поставяни от самите Сотникови. Те имали превъзходни майстори, майстори със собствени печати, но всяко изделие в определен момент (например преди вграждането на камъка в пръстена или в обеците) непременно било занасяно в малкото лично ателие на господаря, където той, оставайки насаме с произведението на бижутерското изкуство, поставял само в известно нему място разбираем единствено за него знак. (Между другото, да не забравя да се позова на писмото от 1896 година, което съпругата на Алексей Юриевич написала на сестра си и в което се казва, че „Алексис няма доверие на никого, дори на старшите майстори, макар че ги обича и уважава. Ако след нанасянето на знака изделието се нуждае от още някаква доработка, позволяваща да се види самият знак, той го доработва сам и го връща вече напълно готово. А вече прехвърли петдесетте, опасявам се за зрението му и смятам, че ръчните работи на тази възраст може да подкопаят здравето му“.)