Александра Маринина - Последно разсъмване

Риженко помисли още малко, после с въздишка отвори касата, прелисти забележимо набъбналата през последните два дни папка с материалите по делото и подаде на Антон листовете, скрепени с кламери.

— Копирай си ги, ксероксът е включен.

Сташис бързо копира страниците и върна оригиналите на следователката. Трябваше спешно да потърси Рома.

Телефонът на Дзюба упорито се намираше „извън обхват“ и Антон не можеше да разбере къде се е дянал неговият колега. Най-сетне, към осем часа вечерта Роман отговори на обаждането му.

— Но нали тъкмо ти ми каза, че днес не ти трябвам — объркано и дори някак обидено проточи той в отговор на нападките на Антон.

— Трябваш или не трябваш, не може да не си вдигаш телефона! — отсече Сташис. — Трябва да се видим, имаме работа с тебе.

Антон стигна до уговореното място, паркира, подпря тила си на облегалката и свали стъклото. Дъжд със сняг ли валеше, сняг ли с дъжд… Беше 1 декември, първият ден на зимата, а по времето не се разбира. Наближава ваканцията на децата, трябва да измисли нещо, да ги прати някъде да покарат ски ли, или просто да подишат чист въздух… Миналата година Елвира взе децата за зимната ваканция в своята извънградска къща, водеше ги на пързалка и в гората на ски, закара ги някъде да се возят на впрегната с кончета шейна, пак тогава за пръв път заведе Василиса на манежа при конете, та момичето на воля да пообщува с любимите си животни. Василиса, естествено, се запали от идеята да стане жокей, но това удоволствие не беше по джоба на Антон: конният спорт е много скъп. Дано бракоразводният процес на Александър Андреевич Трушчов се попроточи… Но дори и тази година, докато още не е омъжена, Елвира няма да може да вземе децата в дома си: в съседната къща живее нейният любовник и ще й е много по-интересно да прекарва времето си, както и нощите, с него, а не с чуждите деца. Какво да прави? Как да излезе от положението?

Дзюба нахълта в колата и Антон веднага забеляза, че якето му почти не се е намокрило. А би трябвало, при това време. Явно се бе намирал някъде наблизо, буквално на две крачки оттук… Ами да! Ей в онази сграда работят момчетата от Управление „К“ — подразделението по борба с престъпления в сферата на високите технологии. Значи Рома е бил при тях. Защо ли? Пак ли заради Колосенцев? Сега е ясно защо телефонът му беше изключен. Някои помещения там са така претъпкани с електронна апаратура, че обикновеният спътников сигнал се губи в безбройните полета, фонове и шумове. А в други кабинети всичко е нормално, сигналът минава и телефонът на Рома се е включил.

Но нищо не попита. Вместо това разказа на Дзюба историята, чута от Карина Горбатовская.

— Излиза, че певецът Виктор Волко е видял на шията на Панкрашина огърлицата и е реагирал по някакъв начин. Напълно е възможно. Панкрашина е знаела какво название е дал Курмишов на своето изделие и е много вероятно да е казала това на Волко. Така че ние имаме всички основания да смятаме, че певецът е реагирал на това, защото внезапно е избягал, без да си изпее третата част от договореното. Как мислиш, Роман, какво е направил Волко после?

— Как какво? — възбудено засвяткаха очите на Дзюба. — Убил е Панкрашина. Още на другата сутрин я е убил.

Антон поклати глава.

— Не всичко е толкова очевидно. Първо, това е много трудно.

— Кое е трудно? — не разбра Роман. — Да убиеш човек ли? Трудно е за нас, а за тях е нищо работа.

— Трудно е — търпеливо повтори Сташис, който се беше зарекъл да не се ядосва и да не нагрубява, както бе правил, за съжаление, покойният Генадий Колосенцев, а спокойно и достъпно да обяснява всичко, което Рома не разбира. Да го учи, докато има възможност. — Волко е избягал от приема към десет часа вечерта, а Панкрашина е била убита в единайсет сутринта на другия ден. Минали са само тринайсет часа. И за тези тринайсет часа е трябвало да отхвърли сума ти работа: да намери изпълнител, защото е ясно, че не лично Волко е стоял във входа с нож в ръцете, нали така? Значи е трябвало да наеме някого. И да събере информация за жертвата: коя е, къде живее, с какво се занимава, кога и къде ще ходи в близките дни, сама ли ще бъде… И забележи, от тринайсетте часа, които убиецът е имал на разположение, минимум седем са нощни, когато е трудничко да събираш каквато и да е информация. Не, Рома, Виктор Волко не би успял да организира това убийство, дори да е искал. И ето тук идва редът на най-важното. А за какво му е било на Виктор Волко да убива Евгения Панкрашина? Какъв смисъл е имало?