Александра Маринина - Последно разсъмване

Ако се вярва на Карина, с този характер на Алексей Юриевич едва ли тук има място за възможно отмъщение. Убийството за отмъщение е демонстративно, иначе губи смисъла си. Човек, който умее да се сдържа, да крие мислите и чувствата си, да се държи по определен начин, за да прави определено впечатление, или няма да отмъсти изобщо, или ще го направи не толкова открито и демонстративно. И при всяко положение няма да остави на трупа улики, които недвусмислено говорят, че убийството е извършено поради мотиви, свързани с бижутерската професия. Алексей Сотников е прекалено умен, за да извърши толкова глупави и неблагоразумни постъпки.

Или все пак е Волко? Господи, ту нямахме нито един заподозрян, ту ни се струпаха трима!

— А какво смяташе да прави Леонид Константинович с огърлицата, когато я завърши? — поинтересува се Антон. — Как смяташе да я връчи на Виктор Волко? Да му я подари? Да я изпрати по пощата? Или?

— Знаете ли, и аз съм питала Леонид за това, но той само махваше с ръка и отговаряше: „Сега няма да мисля за това, сега първостепенната ми задача е да комплектувам накита, да намеря камъни, подходящи по размер, цвят и оттенъци, а когато стане готов, ще помисля какво да правя с него“. Освен това аз не разбирах защо се изработва именно женски накит, нали на мъж е по-разумно да се подарява нещо мъжко, например табакера или ковчеже за часовници и украшения като бутонели или карфици за вратовръзка. Под мое влияние Леонид направи няколко опита да измисли мъжко изделие и бързо се отказа от тях.

— Защо?

— Казваше: така го виждам, нужни са ми плавни линии. Леонид изобщо беше почитател на стила арт нуво, а мъжките изделия предполагат прави ъгли, квадрати и правоъгълници, те не се вписваха в неговата концепция. Творческа личност, какво да се прави. Така виждаше нещата. И нищо различно от замисъла, роден от собствената му фантазия, не му се получаваше добре.

Антон погледна часовника си: колко много време само прекара в дома на Карина Горбатовская. И май за всичко я попита. За всичко освен за едно: какво изпитва тя всъщност? Преди да е разбрал това, е невъзможно да я изключи от списъка на заподозрените.

Престори се, че е решил да си тръгне, но вече в антрето внезапно се обърна и попита:

— Карина Илинична, вие не приличате на жена, която току-що е изгубила своя любим. Човек може само да завиди на вашето самообладание. Сигурно ви се иска да ридаете, да крещите. Приемете моите съболезнования и ми позволете да изразя възхищението си от вас. Вие сте човек с необикновено силен дух.

Ето, на, топката е хвърлена. Да видим сега ще последва ли връщането на тази топка, или тя просто ще се изтърколи към края на терена.

— Каква да съм? — искрено се учуди Карина. — Аз да съм човек с необикновено силен дух? Какво говорите, Антоне! Аз съм слаба и безволева кокошка. И изобщо не ми се ридае.

— Така, значи? Може ли да попитам защо?

— Разбирате ли… Впрочем, ако ви е интересно… Но не съм сигурна…

Има си хас да не му е интересно! Та той започна целия този спектакъл само заради тази реплика.

— Интересно ми е — много сериозно отговори Сташис.

Той наистина искаше да разбере. Не само от съображения относно разследването, но и просто по човешки. Прекалено добре си спомняше своята собствена болка и отчаянието си, когато убиха жена му.

— Тогава да се върнем в хола — предложи Карина. — Защо да стоим в антрето… Искате ли чай?

— Искам — благодарно се усмихна Антон.

Той отново зае мястото си на дивана, на който допреди малко бе седял цели три часа, а Карина отиде в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чаши, чайник и захарница.

— Нямам нищо друго към чая — смутено се извини тя, — нито бонбони, нито бисквити. Не бива да ги ям, затова не купувам. Та така… историята на моите отношения с Леонид е една история на постоянно очакване и търсения. Той по рождение е самотник, не е човек на семейството, не е човек на отношенията, той е човек на безусловната и пълна свобода. Например разбираше телефона само като средство ТОЙ да получава необходимата му информация, именно ТОЙ, а не някой друг. Можеше с цели денонощия да не вдига, ако не му беше нужно нищо от никого. Забравяше да се обади и да предупреди, че ще се забави или просто няма да може да дойде. Всъщност не е точно така — лицето на Карина потрепна в болезнена гримаса, — не че забравяше, а именно не смяташе за нужно. Изчезваше, не се обаждаше и после страшно се учудваше защо хората се нервират и ядосват. Винаги носех у себе си пълен бележник с телефоните на неговите колеги, приятели и всякакви други хора, с които той можеше да прекарва времето си, и през първите няколко години упорито го издирвах чрез всичките тези телефони, мислех, че нещо му се е случило, някакво нещастие, а после престанах да звъня, само тъпо чаках. А той просто си изключваше мобилния и стационарния телефон и работеше денонощия наред. Така че аз не знаех дали си е изключил мобилния, защото работи или защото е пострадал в катастрофа и вече е в моргата.