Александра Маринина - Последно разсъмване

Другаде беше въпросът. В нещо неуловимо, което не му позволяваше ей така просто да стане и да си тръгне. Защото нямаше за какво друго да я пита и все пак трябваше да спазва приличието.

И като реши да спазва приличието, Антон Сташис подаде чашата си на Карина.

— Да, ако обичате, налейте ми. Вашият чай е много вкусен.

Макар че всъщност чаят беше съвсем обикновен, дори не много вкусен. Във всеки случай, Антон не обичаше точно такъв.

Но нима това имаше каквото и да е значение?

Тази събота Надежда Игоревна Риженко беше дежурен следовател и за Антон не представляваше големи усилия да се вклини между излизанията на дежурната следствено-оперативна група към някое местопроизшествие, за да докладва новата информация. Струваше му се, че Надежда Игоревна слуша не твърде внимателно, постоянно я дърпаха за нещо и я разсейваха, както всъщност става винаги по време на денонощни дежурства, когато трябва да вземаш решения по всички произшествия, каквито и да са те, и нямаш възможност да седнеш зад бюрото в кабинета си, да извадиш материалите на едно конкретно дело и да насочиш вниманието си единствено към него.

— Още не сте ли изяснили коя от жените, свързани по някакъв начин с Курмишов, е била неговата последна любовница? — с тон, който звучеше като нещо средно между въпрос и констатация, попита Риженко. — Защо? Толкова ли е сложно?

Антон се почеса по носа.

— Вижте, мисля, че е била Панкрашина. И тъй като тя е полагала наистина титанични усилия за това да не научи съпругът й, двамата са се криели много грижливо. Та нали Игор Панкрашин така и не е научил за общуването й с биологичната майка на тяхната осиновена дъщеря, макар че дамите са се виждали повече от две години.

— Слушай, ти тука ми описваш направо някакви шпионски страсти! — неочаквано се ядоса Надежда Игоревна. „Сигурно дежурството й е било трудно, уморена е, нервите й не издържат“ — съчувствено си помисли Сташис. — Добре, да допуснем, че Панкрашина е правила всичко възможно съпругът й да не заподозре нищо. Ами Курмишов? Защо той да крие от околните връзката си със съпругата на бизнесмена? И в края на краищата, нали е трябвало да се свързват по някакъв начин, да използват телефон. Онова момче, Надир, ми каза с абсолютна сигурност: сред телефонните номера, които е използвал убитият бижутер, не фигурира нито един номер на Панкрашина — нито на мобилния, нито на стационарния. И сред контактите на Панкрашина не фигурира нито един от телефоните на Курмишов. Надир е умно момче, проверил е не само мобилния, домашния и работния телефон на бижутера, но и телефоните на неговите най-близки помощници във фирмата, на хората, с които той е работел отдавна и които са му били предани. Знае ли човек, може да са се свързвали чрез мобилните телефони на началника на производството или на старши технолога! Ето какви мисли са споходили момчето! И нищо не е намерило. Ни-щич-ко! Ще ти кажа нещо повече: сетило се е дори да провери електронната поща на Курмишов и кореспонденцията му в социалните мрежи. Панкрашина изобщо не е използвала компютър. Дъщеря й каза, че ако й трябвало нещо, молела Нина да го намери или направи, но самата тя не докосвала компютъра и дори не знаела как се включва. Още повече, че Нина го заключвала с парола, която майка й не знаела. Или смяташ, че любовниците са използвали писъмца и скривалища? Глупости!

— И все пак искам да разбера как огърлицата е попаднала от сейфа на Курмишов у Панкрашина и как се е върнала там — твърдо изрече Антон. — Разбира се, ако е била една и съща огърлица.

— Но нали самият ти каза, че е изключено да е имало копие — забеляза Риженко, вече поуспокоена. — Както и имитация.

— Казах — въздъхна Антон. — При всяко положение това трябва да се провери, особено като имаме предвид историята с Виктор Волко.

— Ами проверявай си, само не ми пречи и не ми нарушавай плановете. Аз лично ще разпитам Волко в понеделник, вие с Дзюба засега не го закачайте. Ясно ли е?

— Ясно. А може ли и аз още веднъж да проверя контактите на Курмишов и Панкрашина?

Риженко го погледна недоволно, поклати глава.

— Надир е добър оперативен работник, не е по-лош от теб. Той направи всичко, както трябва, и дори повече. Откъде у теб толкова високо самомнение?

Не, определено днес Надежда Игоревна не беше в настроение.

— Моето не е самомнение — меко поясни Сташис, — моето е твърдото убеждение, че шаблонните думи за замътения поглед не са се появили току-така. Между другото, в редакцията на всеки вестник и всяко списание винаги е имало служител с функция „свежо око“. Именно затова.