Александра Маринина - Последно разсъмване

Накрая Антон понечи все пак да попита Дзюба какво е правил в Управление „К“, но кой знае защо, не му зададе никакви въпроси. Ако поиска — сам ще си каже. И оперативните работници си имат своя етика, според която не бива да надничаш нито в папките на своите колеги, нито в работите им, докато самите колеги не те помолят за това.

Обаждането на Карина Горбатовская откъсна Алексей Юриевич Сотников от новия ескиз, над който двамата с жена му Людмила увлечено се трудеха повече от няколко часа. Сотников искаше да вложи в изделието посланието, че вярата и надеждата имат огромна сила, но не за всички, а само за онези, които умеят да бъдат милосърдни. Без милосърдие не „работят“ нито вярата, нито надеждата. Традиционно вярата, надеждата и милосърдието се обозначаваха със сложен символ, състоящ се от кръст, котва и сърце, но Сотников не обичаше кръстовете. Защо — и той не знаеше. Не му се нравеше твърде и котвата. Прекалено праволинейно се получаваше… Но имаше варианти: наред с кръста и образът на чаша символизираше вярата, а надеждата, освен с котва и кораб, можеше да се изрази с помощта на образите на гарван и цвете. За милосърдието пък съществуваше цял арсенал от изразителни средства — пламък, деца, плод или пеликан. Вярно, децата не се допускат в бижутерийно изделие, но огнените езици биха могли да се окажат твърде приемливи. Людмила пробваше съчетания от различни символи, но резултатът все още не ги задоволяваше.

— Алексей Юриевич, посетиха ме от полицията. Разказах им всичко. Простете ми.

Гласът на Карина звучеше печално и уморено. Изглежда, горкото момиче се чувства виновно, задето е разказало на полицаите неща, които самият Сотников би предпочел да премълчи. Интересно, кой ли точно я е посетил? Онова рижаво момче, дето знае много за историята на Дома „Сотников“? Или другият младеж, който е по-красив и мълчалив? А може би и двамата?

— Разбирам, вие не бихте искали това да се знае… Ако не сте искали да го скриете, щяхте вие да им го разкажете, имали сте тази възможност, нали сте разговаряли и със следователя. Но нищо не сте разказали. А аз излъгах очакванията ви — продължи да говори Карина. — Простете ми, ако можете.

— Няма нищо, Карина — меко отговори Сотников, — не е страшно. Рано или късно щеше да се наложи да разкажем всичко. Ако не ти, някой друг щеше да посвети полицията в тази история. Нищо, миличка, не се кори, всичко е наред.

— Но нали сега ще ви подозират…

— Е, какво да се прави — усмихна се Сотников. — Види се, такава ми е била съдбата.

Той остави слушалката върху апарата до себе си на бюрото, отрупано с чернови ескизи. Значи, Карина е разказала… Защо? Господи, защо? Нима не е могла да премълчи?

И тогава като хлъзгава змия в главата му пропълзя мисълта: Карина се е защитавала. Отхвърляла е подозренията срещу самата нея. Била е готова да разкрие всички чужди тайни, та полицаите да подозират когото и да било, само не и нея. Нима тя е…

Настроението му веднага се развали, в устата му се появи горчив привкус. Людмила въпросително погледна мъжа си, който вместо отново да се заеме с ескизите, мълчаливо стоеше до бюрото, неподвижно взрян в стената.

— Карина ли се обади? — попита жена му. — Случило ли се е нещо? Ти сякаш не си на себе си.

— Нищо, скъпа, не ми обръщай внимание — виновно се усмихна той. — Продължавай без мен, а?

— Не се ли чувстваш добре? — разтревожи се Людмила. — Боли ли те нещо?

— Всичко е наред, просто трябва малко да помисля.

— Е, добре тогава — въздъхна тя. — Иди си полегни, аз ще поработя още, а след час-два ще погледнеш какво съм направила.

— Благодаря, мила. Не забравяй: вяра, надежда, милосърдие. И се постарай да минеш без кръста, банално е, нали?

Сотников побутна вратата към стаята на сина си. Стаята беше празна, компютърът — изключен: Юрий бе заминал за почивните дни с момичето си за Санкт Петербург. Не е най-доброто време на годината, за да си съставиш правилно впечатление за този дивен, уникален, потресаващ град. Впрочем знае ли човек кое впечатление е правилното… Лятното ли, с високото светло небе, с ослепително сияещите кубета и остри кулички, с ярките ситни вълнички по Нева под студеното искрящо слънце и усещането за невероятен, безкраен простор, който обземаше Сотников всеки път, когато той се озоваваше на Дворцовия мост. Или есенно-зимното, мрачното, депресивното. Знае ли човек какъв е този град в действителност! Стои си от триста години, а никой и до днес не го е проумял докрай, никой не е разкрил същността му…