Александра Маринина - Последно разсъмване

Старият бижутер създал това, което после нарекъл свой Секретен кодекс на Дома „Сотников“, но не го показвал на никого. Макар синът му Юрий Алексеевич да знаел и че баща му работи върху него, и причините, подтикнали стареца да се заеме с тази работа. Преди смъртта си Алексей Юриевич предал Секретния кодекс на сина си и на един свой любим ученик, който не емигрирал след революцията, а останал до Учителя, като по този начин му декларирал своята изключителна преданост (в дневниците има малко информация за този ученик, ще трябва да го измисля по-ярък или да се поровя в архивите, да попитам татко, може дядо му да му е разказвал нещо за този човек, в дневниците е написано само името му, трябва да се създаде образ). На смъртния си одър Алексей Юриевич Втори казал на сина си и на ученика: „Само вие ще можете да бъдете истински експерти по изделията на Дома „Сотников“, само вие ще знаете истинско ли е едно изделие, или е имитация. С благословията на новата власт вече фалшифицират Фаберже, знам го със сигурност, скоро ще стигнат и до нашите изделия. С годините цената на нашите бижута ще расте, опити за фалшифициране ще има много, все повече и повече, и хората, които знаят със сигурност как да отличат истинския предмет от имитацията, ще струват колкото златото, ще забогатеят, защото тяхното експертно заключение ще струва много скъпо. Това е, което ви оставям като наследство, моят прощален подарък“.

Двамата, получили Секретния кодекс — синът Юрий Алексеевич Втори, автор на бележките в дневника, и останалият в Русия предан ученик на Алексей Юриевич Втори, — сключили спогодба, че до смъртта си ще останат единствените носители на знанието и ще го предават буквално преди смъртта си много предпазливо, само на децата, наследили професията бижутер, а в случай че такива няма — на проверени и доверени ученици. Ученикът на Алексей Юриевич нямал наследници, починал внезапно, преди да успее да предаде тайните на Сотников на свой ученик, ето защо през следващите години кодекса притежавали и се разпореждали с него единствено самите Сотникови…

Алексей Юриевич внимателно върна страниците на мястото им и затвори папката. Винаги е любопитно да наблюдаваш процеса на превръщането на едни бележки в готов текст. Това превръщане прилича на получаването на готово бижу от ескиз. Ще трябва непременно да прочете отново този откъс, когато синът му Юрий го превърне в „художествен“. И разбира се, родителското сърце се стопляше от думите, поставени от сина му в скоби: „да попитам татко“. Признава синът, че баща му знае повече и може да бъде полезен. Приятно е.

И отново мислите му се върнаха към Леонид Курмишов. Ах, Леонид, каква я свърши ти!

Роман Дзюба наистина бе отишъл при момчетата от Управление „К“ заради случая с Колосенцев. Бедуина му бе казал, че неизвестният играч с ник Телескоп наистина ползва анонимайзър, който му позволява да запазва пълна анонимност. Но за Управление „К“ това не би трябвало да е прекалено голям проблем.

По принцип излезе, че е точно така.

— Само трябва да намерим време — казаха на Дзюба. — Като поприключим с основната си работа, някъде привечер, може и да го направим. Зависи. Може и утре да е.

И Роман търпеше и чакаше. Когато се прибра, подреди пред себе си получените от Антон разпечатки и тъпо се завзира в тях. Разбираше, че трябва да се работи. Но нямаше сили. И настроение.

С усилие на волята се захвана с дългите, многобройни страници със списъци. Бързо прехвърли с поглед всичко, свързано с Панкрашина, и лицето му се изкриви в гримаса: имаше чувството, че вече знае наизуст тези телефонни номера и имена — нали прекараха сума ти време в търсене на подозрителни контакти на Евгения Василиевна. И името Курмишов с абсолютна сигурност го нямаше там, Роман Дзюба можеше да се закълне в това. Остави настрана детайлизацията на обажданията на Панкрашина и се захвана с материалите, отнасящи се до загиналия бижутер. Тези списъци бяха много по-обширни, Леонид Константинович бе водил активен и изпълнен с общуване живот, беше се свързвал с най-различни хора.

Почти веднага очите му започнаха да се затварят. Няколко нощи поред Роман не бе спал нормално, бе прекарвал по половин нощ пред компютъра в игра, която всъщност не му беше интересна, и ето го резултатът… Защо пък да не подремне, поне половин час, та главата му да не е толкова мътна?

Подскочи от иззвъняването на мобилния телефон. Отвори очи и разбра, че е заспал бързо и дълбоко. Дълго не можа да разбере откъде идва звукът, опита се опипом да намери будилника, после се сети да запали лампата и видя светещия дисплей на телефона. Търсеха го от Управление „К“.