Александра Маринина - Последно разсъмване

Гледай ти! Какви тайни, направо тайните на Мадридския кралски двор! Сташис никога не бе предполагал, че в бижутерийното дело всичко е толкова сериозно.

— Интересно, какви са тези тайни? — попита той. — Можете ли да ми кажете? Просто ми е любопитно, никога не бях чувал за това.

Карина тъжно се усмихна.

— Да, разбира се, сега вече това не е тайна за никого. Първо, съставът на емайлите — той е индивидуален за всеки майстор. Второ, наличието на таен знак на тайно място. Например, ако става дума за пръстен, такова място може да има под камъка. Ако в едно изделие на Сотникови има мъничка ключалка, трябва да се отвинти винтчето, на което е гравирана определена буква, тя се вижда само с много мощна лупа. За всеки вид изделие е имало определено място, където е бил гравиран такъв знак. И трето: ако изделието се е състояло от няколко предмета, тогава всеки предмет е имал свой знак и всички тези знаци заедно или са се съчетавали в определен образ, или са носели определен смисъл. Ако образ или смисъл не са се получавали, можело е със сигурност да се твърди, че изделието е фалшификат. Дори някой да е успявал да намери тайното място, където трябва да е знакът, било е практически невъзможно да се подправи самият знак, ако човекът не е знаел Секретния кодекс.

Всичко е много по-сложно, отколкото си мислеше Антон… Значи е възможно убийството на Курмишов да е възмездие от страна на засегнатия Сотников? Минало е доста време, но се случва идеята да зрее с години и да чака удобния момент, за да се въплъти в реалност. А самият Сотников дори не продума за всичко това. Разказа за конфликта с Цирков, а за своя конфликт с убития премълча.

— И как реагира Сотников на постъпката на Курмишов? Нямаше ли намерение да отмъсти? Може би е казвал нещо в този смисъл?

На красивото лице на Карина Горбатовская се изписа изумление.

— Кой да е възнамерявал да отмъсти? Алексей Юриевич? Дума да не става! Познавам го от малка, още като хлапачка на 14-15 години бях тайно влюбена в него, изглеждаше ми като бог — толкова образован, такъв естет, толкова много знаеше, защото бе наследил огромната библиотека на Сотникови — единственото, което бе оцеляло при национализацията, когато болшевиките отнели Дома „Сотников“. Алексей Юриевич имаше безброй антикварни издания от осемнайсети и деветнайсети век.

— И къде се изгуби вашата влюбеност?

— Просто пораснах — отвърна Карина почти весело — и разбрах, че Алексей Юриевич не е героят на моя роман. Но за да отговоря на вашия въпрос, ще кажа със сигурност: той не е способен на отмъщение. Алексей Юриевич има много недостатъци, вярно е, той много критично се отнася към хората, дори към своите приятели и към хора, които явно обича. Макар понякога да ми се струва, че той не обича никого. И има много остър език, трябва да призная. Например Сотников смяташе, че Леонид е личност, лишена от творчески потенциал, ценеше неговата техника, но не го приемаше като художник и творец. И казваше това открито пред мен и пред татко, не се притесняваше. Трябва да му отдам дължимото: не казваше лоша дума за Леонид пред никого освен пред мен и татко. Той изобщо е възпитан човек, всички го харесват, на всички е приятен. — Карина отново се позасмя: — Вероятно иска да прави добро впечатление. Но зад гърба на хората си позволява доста злобни изказвания. Но именно зад гърба им. В очите — никога и на никого нито една лоша дума. Какво пък, всеки човек е нееднозначен, няма хора, нарисувани само с една боя. И въпреки това ми беше обидно, защото Леонид беше истински талантлив. Но при все това Алексей Юриевич е човек безспорно благороден, широка натура.

Да бе, широка натура… И очевидно с остър и злобен език.

— И какво значи това, кажете ми го по-простичко? В какво се изразява широката натура на Сотников?

— Той прости на Леонид — простичко отговори Карина. — Вярно, Леонид никога не повярва на това, все му се струваше, че стореното от него не може да бъде простено. Но той съдеше по себе си, както правим всички. Самият той не би простил. Например не прости на Виктор Волко. А Алексей Юриевич… Не, не и не.

Тя говори за Сотников дълго и подробно, а междувременно Антон анализираше чутото и я наблюдаваше. Не, определено не беше смазана от мъка. И в същото време беше тъжна. Странно, много странно! Любящите жени според неговите представи би трябвало да се държат другояче. А тази… Дали все пак да съсредоточи вниманието си не върху Сотников, а именно върху нея, върху тази красива самотна жена, отдала на неверния си любовник десетина години от младостта си, така и не създала с него семейство, не родила дете?