Александра Маринина - Последно разсъмване

Самият Дзюба беше готов да се подпише под всяка дума на това чудесно момиче. А виж, Лена явно не… Нали беше обещал на Дуня да я заведе някъде „на кафе с пасти“ като благодарност за помощта й и за братски споделения обяд! Съвсем беше забравил. Лошо.

— Ще те закарам вкъщи — каза той спокойно и сам се изненада колко студено прозвуча гласът му.

Погледна нацупената физиономия на Лена и изпита чувство, близко до шока: защо ли две години, цели две години за него това лице беше лице на мадона? Защо бе примирал всеки път в присъствието на това момиче? Какво му бе? Някакво безумие ли? Магия ли?

Но каквото и да е било, то изчезна. Стопи се. Разтвори се във въздуха.

Мълчаливо поведе Лена към осветеното шосе, без да обръща ни най-малко внимание на нейните сърдити възгласи и на злобните й ехидни коментари по повод всяка кална буца и локва. Спря първата попътна кола, въпреки че беше мръсна и съвсем очевидна таратайка, настани Лена отзад и седна до шофьора.

Кой знае защо, беше му неприятно дори да седне до нея.

— Ще откараме момичето — каза тихо, — после ще се върнем тук.

— Ясно — кимна нелегалният таксиджия.

Роман не бе завършил това, заради което бе дошъл в този район на града. И нямаше да се успокои, докато не получи отговори на въпросите си.

През нощта отново игра. Петъкът свърши, започна съботата, на повечето от геймърите предстоеше почивен ден, затова те играеха, без да правят сметка за времето. Играеше и Дзюба. Разбира се, само когато не успяваше да поостане „наблюдател“. Все чакаше и се надяваше някой от играчите да каже нещо важно за Генадий. Нещо, за което би могъл да се захване и да изтегли цялата нишка. Естествено, играчите не подминаваха с мълчание гибелта на администратора на сървъра, но Роман все още не бе уловил в думите им нищо интересно.

А днес се появи нов играч, по гласа му се долавяше, че е младо момче, на седемнайсет-осемнайсет години, неопитно, също какъвто беше Дзюба само преди ден-два, когато за пръв път влезе в играта. Само че за разлика от оперативния работник не притежаваше феноменална способност за формиране на динамичен стереотип. И не се сети първо да потренира на свободни от играчи сървъри. То се знае, върху новака се стовари цял ураган от презрителни реплики и препоръки да не пречи на клана и „да се маха от терена и да не пречи на нормалните хора да се бият“. Момчето, което си бе избрало претенциозния ник Чък Норис, се оказа обидчиво, започна да отвръща на репликите и дори да грубиянства, на което незабавно реагира новият администратор с ник Бедуин, който бе сменил Пума-Колосенцев.

— Уважаеми играчо с ник Чък Норис — разнесе се в слушалките строгият му спокоен глас, — от името на целия клан настоятелно ви моля да напуснете играта и да не влизате в нея, докато не научите поне най-елементарното. Пречите на целия клан. Бъдете така добър, проявете уважение към другите играчи. В противен случай ще бъда принуден да поставя на гласуване въпроса за забрана върху вас за продължителен срок.

Чък Норис промърмори нещо, но колкото и да бе странно, престана да играе. „Ей, браво на тоя Бедуин — с уважение си помисли Роман. — Намери правилните думи и правилната интонация, за да усмири тоя млад грубиян. Интересно, как ли се е държал Гена в подобни ситуации? Определено не така. Гена сигурно е започвал да се подиграва и да обижда, едва ли в играта е бил по-различен, отколкото в живота.“

Продължи ту да играе, ту да наблюдава, като внимателно следеше репликите, които си разменяха играчите и на глас, и в чата — не само се надяваше да чуе нещо за гибелта на Колосенцев, но и се опитваше да схване какви кавги и конфликти, на каква почва и доколко сериозни, могат да възникват по време на играта и да ги оцени като повод за разправа. Ето например онова, което бе принуден да изслуша новакът Чък Норис… Та нали някой заради такива думи наистина може да убие. А Гена е можел да унижи кого ли не, също както постоянно унижаваше Дзюба. Генадий Колосенцев беше злобен, недоброжелателен, ехиден, безжалостен, циничен, наистина, затова като нищо е можел да си спечели врагове сред играчите.

Очите му се затваряха и той трябваше да се ободрява ту с измиване с ледена вода, ту с порция сладолед, с който Роман предвидливо се бе запасил на път към къщи. След като изпрати Лена, той се върна при общежитието и още дълго оглежда близките улици, улички и дворове с надеждата да намери гаражния комплекс, отговарящ на описанието в бележката, намерена у Генадий. Но нищо не намери. На връщане изпита такъв нетърпим глад, че се отби в първия денонощен магазин, който му попадна, и купи сладолед. Изяде го направо на улицата, преди да слезе по външното стълбище на магазина, и изведнъж усети, че се е ободрил. Дали защото лакомството беше студено, дали пък защото беше сладко… Веднага се върна и купи десет сладоледа: предстоеше му да не спи почти през цялата нощ.