Александра Маринина - Последно разсъмване

Дзюба се оклюма, тихо се сбогува и си тръгна, като внимателно притвори вратата след себе си.

— Разстрои се момчето — съчувствено подхвърли Зарубин. — Нищо де, всички сме били млади, всички сме изпадали в ситуации, когато ти се струва, че знаеш със сигурност как е правилно, но никой не те слуша и не ти вярва, а ти си казваш, че всички наоколо са тъпи идиоти. А после, когато всичко свърши, излиза, че не си бил прав и не си разбирал очевидното.

— Мъчно му е — тихо каза Антон. — Работата не е там, че се чувства прав, а че е загубил другаря си. Гена се е отнасял зле към него, а Рома го е обичал искрено.

— И това се случва — философски отбеляза Сергей. — Всички сме губили и губим другари. Просто на рижавия му е за пръв път, още не е свикнал.

— Лена, много ли си заета в момента? — плахо попита Дзюба, когато Лена Риженко вдигна слушалката. — Исках да те поканя да се поразходим.

— Да се поразходим ли? — прозвуча недоумение в гласа на момичето. — От къде на къде?

— Разбираш ли — развълнувано взе да обяснява той, — трябва да отида до едно място, е-е-е… там, където са убили Гена, искам да видя едно-друго. Ти харесваше Гена, нали?

— Ами да — предпазливо се съгласи момичето. — Готин беше, красив. Та какво, значи?

— Ако се мотая там самичък, може да ме забележат, веднага ще разберат, че полицай души нещо, а ако съм с теб, никой няма да ни обърне внимание. Голяма работа, нали, разхождат се някакви гаджета, търсят скрито място, където да се подържат за ръце. Така ще помогнеш да разкрием убийството. Ще помогнеш ли?

— Ами… добре — без особен ентусиазъм се съгласи Лена. — Само не си въобразявай, че ще се правя на влюбено гадже и ще ти стискам ръката. Знам ги аз тези фокуси.

— Какви ги приказваш — замънка Дзюба, — не съм имал нищо такова предвид. Просто ще вървим заедно и ще си приказваме.

Въодушевен, той дори хвана кола, за да не разкарва Лена толкова далече с градския транспорт. Момичето седеше с безучастен вид и лицето му не се оживи ни най-малко, когато слязоха от колата близо до общежитието, където живееха работници от страните на бившия СССР.

Първото, което направи впечатление на Роман: прекрасно място за паркиране. То принадлежеше, разбира се, не на общежитието, просто точно пред мизерната килната сграда се намираше просторна бетонирана площадка, вероятно предназначена за някакво скорошно използване, но временно изоставена. На площадката можеха да се поберат петнайсетина коли, а имаше само две. Значи, Гена е дошъл с колата и спокойно е можел да паркира тук. Но не е паркирал. Кой знае защо е предпочел да спре на около двеста метра оттук и да остави колата в някакъв двор. Защо ли? Защо не е слязъл от колата точно пред входа, ако му е трябвало именно това общежитие?

Отговорът беше ясен: Гена Колосенцев не е искал да афишира или своя интерес към това общежитие, или контакта си с някой от живеещите тук, затова е оставил колата далече и е продължил пеша. Но нещо се е объркало… Изглежда, Сергей Кузмич беше прав — всичко е свързано с това общежитие. Но въпреки това трябва да доведе до край идеята с геймърите. Нали имаме и гаражите, маршрутът към които е посочен в бележката, намерена у Гена. Ами ако това наистина изобщо не са гаражите, намерени от оперативните работници? Не току-така там го няма заведението с бяло-синята табела, а в бележката пише, че трябва да е там.

И Роман помъкна Лена да огледат околността. Незнайно защо Гена е дошъл тук. И ако не е дошъл заради общежитието и неговите обитатели, може да е дошъл заради гаражите? И този гаражен комплекс се намира някъде тук, близо до общежитието…

— Слушай, докога ще ме влачиш из тия покрайнини? — недоволно попита Лена. — Само погледни каква непроходима кал е, изобщо, сякаш газя в помийна яма.

— Потърпи, моля те — примоли се Дзюба, — потърпи, Лена. Нали го правим за Гена.

Всъщност момичето имаше право: районът не беше твърде подходящ за романтични разходки, осветлението беше мижаво, по тротоара — кал до глезените, дълбоки локви, пък и минувачите изглеждаха като бездомници.

— На твоя Гена вече нищо не му трябва — рязко отговори Лена. — На тебе ти трябва нещо. Правиш се на някакъв печен детектив, искаш да излезеш по-умен от всички. Ама нищо няма да излезе от тази работа, защото си просто един рижав клоун. На мен ми дойде до гуша, тръгвам си. Хвани ми кола.

И през ум не й мина, че да се хване кола на това място е повече от проблематично, а и да извадят късмет, никой уважаващ себе си мъж не би качил дамата си в тази кола: опасно е. Роман понечи да обясни нещо, да я придума… и изведнъж разбра, че не е нужно. Не е нужно да обяснява. И да я убеждава не е нужно. Когато един човек не разбира такива прости неща като желание и готовност да помогнеш, какво можеш да му кажеш? В паметта му изплуваха пълните със съчувствие и състрадание очи на Дуня, онази Евдокия от заложната къща, и дори му се стори, че чува гласа й: „Но нали са убили човек. Какво по-лошо може да има от това? Когато един човек е бил убит, на мен ми се струва, че е неприлично да правим сметки кой какво трябва и какво не трябва да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, докато не намерят престъпника. Нима не е така?“.