Александра Маринина - Последно разсъмване

— Добър бижутер ли беше Леонид Константинович? — попита рижавото юначе. — Или просто моден?

Въпросът хареса на Сотников. Това момче разбира разликата между онова, което е модно, и онова, което е наистина хубаво. Странна двойка. Рижавият пита, а вторият, онзи с фината интелигентна физиономия, повече мълчи, само си води някакви бележки в тефтера.

— За Леонид бижутерийното изкуство не беше светът на прекрасното — отговори той. — Изобщо, беше твърде далеч от изкуството като такова. Занимаваше се с изработване на бижута и това беше за него просто занаят, доходен занаят, начин да печели пари и да се върти в една орбита с известни и влиятелни хора. И това беше постоянната принципна разлика помежду ни. За мен най-важното е да създам изделие, изделие с главна буква, произведение на изкуството, в което е вложен дълбок смисъл, уникално, неповторимо, предназначено за конкретен човек и конкретен случай. А Леонид не умееше да прави това и не смяташе за нужно да го умее. Той не беше творец. Всичко, което измисляше сам, беше, меко казано, примитивно и донякъде пошло, той бе лишен от вроден вкус и от онова, което днес наричат креатив. Но беше наистина гениален изпълнител, майстор, ръцете му можеха да създават такива чудеса, каквито са неподвластни практически на нито един бижутер от онези, които съм познавал някога. Леонид беше гений на фината работа.

И тогава вторият оперативен работник, онзи, който през цялото време бе мълчал, извади от плик една снимка. Сотников хвърли презрителен поглед на прекалено натруфената според него огърлица.

— И какво е това?

— Вас искахме да попитаме какво е — каза мълчаливият детектив. — Нима не знаете?

— Това е бижутерийно изделие — насмешливо отговори Алексей Юриевич. — Нарича се „огърлица нагръдник“. Какво друго ви интересува?

— Виждали ли сте го по-рано?

— Не. Никога не съм го виждал. А трябваше ли?

— Това изделие се е намирало в сейфа на Леонид Константинович Курмишов.

Ясна е работата. Напълно според вкуса на Леонид.

— Възможно е — сви рамене Сотников. — И какво следва от това?

— Тоест вие не сте знаели, че приятелят ви изработва този накит?

— Не, не съм знаел. А какво особено има в него? Освен размерите и цената, разбира се — уточни бижутерът. — Ако съдя по количеството камъни, то е доста скъпо. Някой го е поръчал, Леонид го е изработил. Нали е бижутер все пак, а не водопроводчик, нормално е да изработва подобни предмети.

— Вижте, Алексей Юриевич, казаха ни, че за това изделие Курмишов почти година и половина е търсил и подбирал камъните. Възможно ли е да не сте знаели това?

— Напълно е възможно. Ние наистина бяхме приятели с Леонид още от деца, но това не означава, че всеки е живял пред очите на другия и че сме споделяли всяка дреболия от ежедневието. Така общуват жените. Мъжкото приятелство все пак изглежда малко по-различно. Например, както вече ви казах, Леонид рядко ме запознаваше с приятелките си.

— Да, разбира се — съгласи се рижавият. — Алексей Юриевич, аз разбирам, че следователят вече ви е питал за това, но все пак: какво може да означава работен пакет за изрязване на диамант, прободен с кръст? Това не ни дава мира. Много прилича на ритуално убийство, извършено поради лични мотиви. Убиецът е искал да каже нещо с това. Какво? Помислете, моля. Защото ние знаем, че вашият профил още от деветнайсети век е символиката, изделията със скрит смисъл, с послания. Може би ще съумеете да разгадаете и това послание?

И тогава Сотников улови един поглед, хвърлен към рижавия от мълчаливия. В този поглед имаше и учудване, и одобрение, и възхищение. Виж го ти тоя рижко! Подготвил се е за срещата, браво. А вторият очевидно не знае нищо за Бижутерийния дом „Сотников“!

— Добре — усмихна се той, — ще помисля. Така отведнъж не мога, но обещавам да помисля. Ако измисля нещо, веднага ще ви се обадя, оставете ми телефоните си.

Рижавият и мълчаливият извадиха от джобовете си визитни картички и му ги подадоха. Сотников бързо погледна скромните надписи на тях: Роман Дзюба, Антон Сташис и номерата на телефоните. Нищо повече — нито звания, нито длъжности, само малка рисунка — щит и меч, символиката на правоохранителната система.

Отвори портфейла си, за да прибере картичките, и пръстите му изведнъж се вдървиха и престанаха да го слушат.

За кого ли е оставил посланието убиецът на Леонид? За полицията? За целия свят? Или конкретно за него, Алексей Сотников?

Кой според замисъла на престъпника е трябвало да разгадае скрития смисъл на посланието? Кой, ако не Алексей Юриевич Сотников Четвърти?