Александра Маринина - Последно разсъмване

— Ей, страхотен си — възхитено каза Антон, когато оперативните работници излязоха от заведението. — Кога успя?

— Какво съм успял?

— Ами да научиш толкова за тоя Сотников?

— Днес. Докато пътувахме насам.

— И откъде?

— От интернет — равнодушно отговори Роман. — А интернетът ми е в телефона. Там има всичко. Трябва само да не те мързи да търсиш и да не забравяш да го правиш.

— Гледай го ти! Седеше си, ровеше си в айфона и не ми каза и дума — възмути се Антон. — Ромка, не се прави така. Когато сме тръгнали да разговаряме със свидетел, трябва да бъдем еднакво информирани.

— Ами аз просто не успях! — взе да се оправдава Дзюба. — Порових се в интернет, намерих едно-друго и тъкмо исках да ти разкажа, когато ти ме попита за Гена, затова се разсеях и забравих. Когато стане дума за Генадий, веднага загубвам и ума, и дума, става ми мъчно… Не се сърди.

— Е, хайде — махна с ръка Антон. — Но да ти е за последен път, разбрахме ли се?

— Да, разбира се — благодарно каза Роман. И съвсем по детски добави: — Вече няма да правя така.

Антон се разсмя и го тупна по гърба.

— Докъде да те хвърля?

— А ти къде отиваш?

— В службата, трябва да си поговоря с Кузмич по един въпрос, чака ме.

— Може ли и аз да дойда?

— Защо? Пак ли ще тормозиш Зарубин?

— Пак — твърдо отговори Дзюба и го погледна изпод вежди. — Знам, че всички ми се подигравате. Гена пък направо ми викаше „клоун“. Ами подигравайте се. Аз обаче няма да спра да ровя.

— Все така си сигурен, че по делото за Гена се работи в погрешно направление ли?

— В нищо не съм сигурен! — зазвуча отчаяние в гласа на Дзюба. — Но знам едно: не бива да се отказваме от една версия, докато не сме я проверили докрай.

— Добре, тръгваме.

Втората половина на петъка не е най-доброто време за бързо шофиране по московските улици, затова общо взето не много дългият път от „Пречистенка“ до „Петровка“ се проточи доста. Роман отново заби поглед в своя айфон, увлечено търсеше нещо в интернет.

— И какво търсиш там сега? — поинтересува се Антон.

— Чета информацията за този Олег Цирков, за когото ни разказа Сотников. Все пак той е имал конфликтен момент с Курмишов. Знае ли човек…

— И какво научи?

— Ами нищо — ядосано отвърна Дзюба. — Мъртва работа, според мен. Тоя Цирков е твърде богат и влиятелен, за да убива бижутер, който му е дал неправилни сведения. Какво е чакал толкова време? Вече колко месеца минаха от февруари насам… Ако е искал, отдавна е щял да го убие. Имал е хиляди възможности! Можел е да наеме килър, че дори да си поръча най-добрия от Америка.

— Прав си — съгласи се Антон. — Бих добавил дори, че човек с такива възможности не би си цапал ръцете с убийство. Спокойно е можел да почерни живота на Курмишов, без да извършва никакво престъпление. Можел е да го притисне така, че оня да диша на пресекулки, и то колкото да не умре. А Сотников ни каза, че Олег много се страхувал да не изхвърчи от тоя самодеен бижутерски клуб, затова си преглътнал яда и повече не демонстрирал подозренията си. Представи си: убива той Курмишов и останалите двама бижутери започват да подозират на първо място него. Тоест със сигурност го изхвърлят от компанията си. Струва ли си, според теб? Но на Риженко, разбира се, ще докладваме, тя да решава какво ще правим с Цирков. Ако трябва, ще го огледаме по-подробно, не е проблем.

Още щом видя Роман Дзюба, който се шмугна в кабинета след Антон, подполковник Зарубин се намръщи, сякаш бе изял недозрял лимон.

— Така-а-а — проточи той, — влизайте, скъпи гости. Започвайте да ми вадите душата. Какво има този път?

Роман храбро пристъпи напред.

— Сергей Кузмич, аз за минутка. Исках само да попитам: какво има в компютъра на Гена? Молих оперативните от района да ми кажат, но те си мълчат, казват: „Зарубин ни е шефът, него питай, ако сметне за необходимо, ще ти каже, а нас не ни закачай“.

— Ами общо взето правилно са се изразили — кимна Сергей. — В компютъра на твоето приятелче има какво ли не, през всичките тези дни търсихме някаква връзка с убийството, но нищо не намерихме.

— Ясно — помрачня Дзюба. Помисли малко и отново вдигна глава: — Сергей Кузмич, а къде е колата на Гена? Може би…

— Не може! — избухна Зарубин. — Намерихме колата, беше на едно закътано място, в дворовете, на около двеста метра от общежитието, където са намерили Гена. Така че каквото и да измисляш сега, той е отишъл там сам с някаква цел. И престани вече с твоите геймъри, ти някога виждал ли си геймър гастарбайтер в Москва? Всички живеят по общежития, по хостели или се гъчкат по десетима под наем в една стая в комунално жилище. И освен това, ако не знаеш, много често се намърдват в строителни фургончета, където е най-подходящото място за компютър с разни екстри и скоростен интернет.