Крис Холм - Порода убиец

— И как, ако мога да попитам, се казва този вредител?

— Ще ми се да знаех името му — отговори мъжът. — Ако знаех обаче, нямаше да е нужно да го казвам на теб.

— А… разбирам. Тоест нямаш представа къде мога да го намеря или дори как изглежда?

Мъжът се наежи.

— Не, не конкретно.

— Тогава може би да започнем с това, което е направил, че да заслужи подобно отношение.

Мъжът посочи вяло към дъбовия шкаф зад себе си.

— Виж в лявото чекмедже.

Енгелман го отвори. Вътре имаше голям плик, по-точно папка с връзки и закопчалка, пълна с документи. Развърза връзките и вдигна капака. Не бяха документи — поне не преобладаваха.

Имаше най-вече снимки.

Някои бяха гланцирани, голям формат, черно-бели. Други бяха цветни фотографии на полицейски доклади, силно увеличени, така че се виждаха пикселите, а буквите бяха пет пъти по-големи от нормалния размер. На гърба на всяка със сбит овладян почерк беше изписано име на място и дата. Най-старата дата беше отпреди три години. Най-скорошната — отпреди два дни. Денят, когато се обадиха на Енгелман и го извикаха тук.

Всяка снимка беше на местопрестъпление. Убийство.

Не. Не просто убийство. Удар. Хладнокръвен. Пресметнат. Професионален.

Енгелман ги прегледа набързо, стъписан. Някои от тях, като Сан Франциско от октомври, 2010 г., или Уичита, миналия януари, бяха прецизни изстрели от голямо разстояние — снайперски изстрели от поне 1200 метра. Други, като Грийн Бей или Монреал, бяха отблизо и мръсни — първото беше убийство с нож, след проверката за сигурност на летището, а второто — удушаване с гарота по време на концерт. Първото наистина впечатли Енгелман. Да вкараш оръжие в зоната за сигурност на летище не беше невъзможно, но определено означаваше и преодоляване на сериозни трудности — но след това да извършиш убийство и да изчезнеш, без да те хванат, наистина беше чудо. Което този тип явно беше направил, защото ако образът му беше заснет от охранителна камера, Корпорацията несъмнено би се сдобила със записа. Нали бяха открили самия него без някакви особени усилия.

— Смятате, че е работа на един и същи човек? — попита Енгелман.

— Да.

— Великолепно — прошепна той.

— Изглеждаш изненадан.

— Повечето хора от моята професия имат предпочитан метод, нещо изпитано и доказало се, от което никога не се отклоняват. Този, който е направил това, е специалист в няколко техники. Малко експерти на света могат да се похвалят с подобни умения. Още по-малко могат да докажат, че ги притежават на практика.

— Ти можеш — каза мъжът и в гласа му се прокрадна лед. Енгелман си пое дъх тревожно и за момент се зачуди дали всичко това не е трик, за да го примамят да дойде тук. Мъжът обаче се засмя изпод кърпите.

— Спокойно, Ал… Не съм те извикал тук, за да ти видя сметката. Държим те под око от онази работа в Рино преди няколко месеца. Знаем, че не си доближавал Маями преди две вечери, когато беше последният му удар. Свали нашия човек от нивото на улицата, през четири пресечки, ако можеш да повярваш. Превърна горкото копеле в шибано петно на тротоара.

— Тези обекти — попита Енгелман. — От Коза Ностра ли бяха?

— Някои — призна мъжът от бръснарския стол. — Някои бяха салвадорци. Други — руснаци. Един беше ирландец. Истината е, че в страната не остана група, която да не е засегната. И това е много хубаво, ако питаш мен, защото ако някоя от фамилиите беше минала метър, всички засегнати щяха да насочат пушкалата си към нея, защото щяха да решат, че е някаква игра за надмощие. Само въпрос на време е някоя от фамилиите да посочи с пръст друга просто защото не й харесва. Тази ситуация е… как се казва… буре с барут?

— Поради което се е заела и Корпорацията.

— Да — каза онзи напевно. — Поради. Напрежението между фамилиите е високо. Ако скоро няма разрешение, ще последва война. Поради това сме готови да ти предложим милион, за да намериш този тип и да решиш въпроса. Плюс всички ресурси, с които разполага Корпорацията.

Един милион долара.

Един милион долара плюс общите ресурси на всички престъпни фамилии в Америка.

Енгелман едва прикриваше вълнението си. Но се справи. Човек, който не е овладял емоциите си, не би постигнал репутация като неговата.

Засмя се и оголи зъби.

— Евро — каза.

— Какво!?

— Един милион евро.

Мъжът на стола се замисли за момент, после кимна в знак на съгласие. Кърпите се разклатиха.

— Отлично — каза Енгелман. — Смятайте ме за нает. Ще ви изпратя номера на сметката ми на Кайманите и ще преведете там парите, когато ви е удобно.