Долорес Редондо - Дар за бурята

— Доктор Майте Ернандес е тук, докторе.

— Добре, веднага слизам.

Всичката топлина, която бе успяла да извлече от крайно необходимата чаша кафе, се изпари, докато говореше по телефона пред входа. Бе излязла навън, за да избяга от внимателните погледи на колегите си и членовете на Екип две от „Убийства“, които чакаха в същата зала Сан Мартин да се накани да започне.

Снегопочистващите машини си бяха свършили работата — бяха погребали паркираните коли, избутвайки белите купчини настрани. Тя слезе по стълбите, усещайки тревогата на Джеймс в другия край на линията, докато слушаше как земята под краката ѝ хрущи в изкуствената тишина, в която снегът бе потопил като че ли преждевременно притъмнелия град.

— Как си, Амая?

Нямаше нужда да мисли.

— Зле, много зле.

— Не знам за колко време ще дойда, не съм сигурен дали пътищата са отворени вече, но тръгвам веднага.

— Не, Джеймс, не идвай, току-що разчистиха тази улица, но половината град все още е непроходим.

— Все ми е едно, искам да дойда, искам да съм с теб.

— Джеймс, добре съм — започна да си противоречи тя. — Тук е пълно с полиция, ще трябва да чакаме още за аутопсията, после ще даваме показания, ще отнеме часове и няма да мога дори да те видя…

Тежка тишина надвисна над линията.

— Амая… Знам, че моментът не е подходящ, но работата е там, че няма друг…

Още тишина.

— Става дума за пътуването. В понеделник оперират баща ми.

— Джеймс — каза тя, — в момента…

— Знам — прекъсна я той — и го разбирам, но ти разбираш ли, че трябва да отида.

Амая въздъхна.

— Да.

— Трябва да съм там, Амая, той ми е баща, а операцията никак не е лека, колкото и майка ми да се опитва да я омаловажи.

— Казах ти, че разбирам — отвърна тя уморено.

— …Допуснах, че след като няма ти да водиш случая, ще можеш да дойдеш при нас след погребението, след няколко дни.

— След погребението ли? — възкликна тя. — Джеймс, та аз съм шеф на „Убийства“, а Йонан беше мой колега и най-добрият ми приятел… — Докато говореше, се сети за нещо. — Ти „нас“ ли каза?

— Вземам със себе си Ибай, Амая, както бяхме говорили. Ти няма да можеш да се грижиш за него, а за леля ти ще е прекалено тежък товар, а и след няколко дни ще си при нас.

Почувства как смущението и пустотата я обземат напълно. И през ум не ѝ бе минавало да се разделя с Ибай, но Джеймс беше прав, през следващите дни нямаше да има възможност да се грижи за детето, най-логично бе да се придържат към първоначалния план. Почувства се ужасно уморена и отново се сети за мига, в който една дума бе променила посоката на нещата, отреждайки ѝ само ролята на зрител в катастрофално объркания ѝ живот. Да, Джеймс беше прав. Въпреки това ѝ се щеше да му възрази, да се развика, но за какво? Да настоява — за какво? Да изисква. Само дето не знаеше какво, а и сили не ѝ бяха останали.

Пред входа спря такси и от него слезе жена на средна възраст.

— Добре, Джеймс, ще продължим разговора по-късно, сега трябва да затварям.

— Амая.

— Какво? — попита недоволно тя.

— Обичам те.

— Знам — отвърна и затвори.

Пет минути по-късно Сан Мартин се появи в чакалнята.

— Господа инспектори — каза той, обръщайки се едновременно към всички. — По лични причини няма да направя аутопсията на младши инспектор Ечайде. Ще ме замести моята колежка доктор Майте Ернандес, уважаван съдебен патолог. Аз ще следя резултатите — добави той, докато двамата си стискаха ръцете.

— Саласар, вие вече се познавате…

Амая подаде ръка на лекарката и тя я стисна енергично, докато казваше:

— Съжалявам за загубата ви.

В отговор се чу да произнася няколко думи, които бе чула от устата на майката на Йоана и от една от дъщерите на Лусия Агире, но тогава не ги бе разбрала.

— Погрижете се за него вътре.

Това беше грешка, несъзнателна реакция, молба, която избликна от сърцето ѝ и накара Монтес да изпусне шумно целия въздух от дробовете си и леко да се олюлее, а Сабалса да стисне очи, за да се овладее.

Клемос и неговият екип последваха лекарката в залата, а те ги изпратиха с тъжен поглед, като изоставени псета.

— Помислих си, че може би ще искате да се качите в моя кабинет — предложи Сан Мартин, сочейки към стълбите.

Щеше да е вечно благодарна на Сан Мартин, задето ѝ отстъпи кабинета си този ден. Завръщането в мрачното мъжко пространство, където бе влязла за пръв път преди година, събуди у нея силна меланхолия. Тогава майката на Йоана Маркес ѝ бе разказала през сълзи как съпругът ѝ умишлено е преследвал момичето, което накрая бе изнасилил и удушил. Йонан, който както винаги я придружаваше, се бе трогнал от порива на жената да се помоли пред една от бронзовите статуетки. Амая се огледа и откри фигурката на същото място, където беше и преди година, върху масата за съвещания, която сигурно никога никой не бе използвал по предназначение. Великолепна пиета, малко по-ниска от метър, на която, за разлика от обичайните пози, Дева Мария притискаше с две ръце към гърдите си своя мъртъв син, а лицето на Христос бе скрито в диплите на дрехата ѝ, като отглас от детството. Загледа се в творбата с мисълта, че това е естествен порив, поривът, който тялото изисква и който ѝ се бе наложило да потисне при вида на рухналия на земята Йонан — да го прегърне и погребе в сърцето си. Почувства сълзите отзад, зад очите си, преглътна слюнката си и отклони рязко поглед от скулптурата, за да се овладее отново.