Долорес Редондо - Дар за бурята

— Някой познат… — добави Ириарте.

— Достатъчно познат, та да му позволи да влезе и да стигне до средата на хола, някой, който на пръв поглед не му се е видял подозрителен, иначе би извадил оръжието си. Намерихме и една гилза…

— Дайте да я видя — обърна се Амая към един от криминолозите, който ѝ показа златистата капсула в едно пликче.

— Муниция за деветмилиметрово оръжие. Израелско производство, което обяснява защо съседите не са чули нищо, субсоничен куршум, изстрелян със заглушител. Знаете ли какво означава това?

— Че убиецът е дошъл специално, за да го убие — отговори Монтес.

— Между другото, къде е оръжието на младши инспектор Ечайде?

— Още не сме го открили — каза Сабалса.

Амая пристъпи крачка напред, приближи се още малко до тях и понижи глас.

— Чуйте ме. Искам да заснемете всичко, макар и с мобилен телефон, няма значение. Клемос и неговият екип ненапразно са тук, сигурно скоро ще ни отстранят от случая, а вие, предполагам, сте съгласни, че не можем да оставим нещата така.

Видя ги как кимат тежко, докато минаваше покрай тях на път за двете стаи в дъното, съставляващи малкия апартамент, и същевременно установяваше, че — както бе споменал Ириарте — някой бе претърсил къщата обстойно и бе имал достатъчно време, за да огледа всичко внимателно. Почти долавяше чуждата енергия на търсача, преровил живота на Йонан с настървение, присъщо за ловец. Беше виждала много обрани домове, където ровенето за по-ценни предмети оставяше ужасен безпорядък след себе си. Тук натрапникът не беше строшил, нито разбъркал каквото и да било; просто бе отнесъл лаптопите, камерите, външните харддискове и колекцията от USB флашки, където Йонан благоразумно съхраняваше всички снимки и сведения за разследваните случаи. Но Амая знаеше, че той е бил тук, може би е стоял на същото място, където стоеше тя сега, зареждайки се с присъствието на човека, когото току-що бе затрил. Очите ѝ спряха върху една снимка — тя и Йонан в парадни униформи в Деня на полицията, сложена до две други на етажерката. На първата Йонан позираше усмихнат до родителите си, а на втората — до непознат мъж на палубата на някакъв кораб. Тогава осъзна, че макар да бяха близки приятели, тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Кой ли беше този младеж? Изглеждаха щастливи на снимката, а тя дори не знаеше дали Йонан има гадже. Върна се в дневната и видя, че са покрили тялото със сребристо станиолено одеяло. Неуместните отблясъци, които светлината изтръгваше от покривалото, приковаха погледа ѝ за секунди, докато шумът зад гърба ѝ не я извади от вглъбението. Беше пристигнал дежурният съдия, който заедно със съдебния секретар оглеждаше внимателно всичко. Докато си разменяха кратки поздрави, Ириарте се приближи към нея и ѝ подаде телефона.

— Комисарят, шефке. Казва, че джиесемът ви бил изключен.

Ето го обаждането. Малко по-късно, отколкото бе предполагала, но вече бе разменила няколко неудобни погледа с Клемос, който бе застанал до съдията още с влизането му.

— Да, нямам батерия — излъга.

Чу как комисарят ѝ обяснява, че целият ѝ екип е отстранен от разследването. Щял да го поеме Екип две от „Убийства“ в Памплона.

— Господин комисар, аз съм началник на отдел „Убийства“— възрази тя.

— Съжалявам, Саласар, няма да ви позволя да водите този случай. Не е редно, както сама знаете. На мое място и вие щяхте да вземете същото решение.

— Добре, но като началник на „Убийства“ очаквам да ме държите в течение.

— Това се подразбира от само себе си, аз пък очаквам да съдействате на Екип две във всяко отношение, с нужната информация и помощ за решаването на случая. — Преди да затвори, комисарят добави: — Инспектор Саласар… съжалявам за вашата загуба.

Тя благодари шепнешком и върна телефона на Ириарте.

Де да можеше светът да се свършва. Само че това не става дори когато обичан човек си тръгне завинаги. Неведнъж бе чела и чувала това изречение и сега пожела това да не е само израз, пожела го със същата сила, с която си пожелаваш да има Бог или истинска любов, защото в противен случай… Първите си уроци за смъртта бе научила още като дете, когато загуби любимата си амачи Хуанита, после дойде юношеството с кончината на баща ѝ и дори с онова, което замалко не доведе до собствената ѝ смърт. Когато някой, когото обичаш, си отиде, светът не се свършва, но се преобразува около теб така, сякаш оста на планетата се е изместила леко, по неусетен за другите начин, но дарявайки теб с прозорливост, която ти позволява да съзираш неподозирани преди аспекти от действителността, като изведнъж те превръща от зрител в сценичен работник и ти предоставя съмнителната чест да гледаш пиесата откъм тъмната част на сцената, частта, запазена за хората, които не играят в нея. Там са въжетата, възлите, лостовете, задвижващи декорите, и ненадейно откриваш, че отблизо всичко изглежда нереално, прашно и сиво. Актьорите са прекалено гримирани, пресилените им гласове се ръководят от отегчен суфльор, рецитиращ творба, в която за теб вече няма роля. Когато някой, когото обичаш, си тръгне завинаги, той става главен герой в спектакъл, на който си поканен, но без да познаваш сценария, защото, макар че Йонан Ечайде беше убит и скоро щеше да се озове на масата на Сан Мартин, неговото отсъствие щеше да е повече от осезаемо, като че ли бе още жив и сам режисираше пиесата.