Долорес Редондо - Дар за бурята

Не е нужно да си го преживявал преди, за да го разпознаеш, не ти трябва. Един миг, един факт, един жест, едно телефонно обаждане, една дума може да промени всичко. А когато това се случи, когато те връхлети, когато думата бъде произнесена, кормилото, с което си смятал, че направляваш живота си, се пропуква, помита наивните ти планове за утрешния ден и пред теб лъсва действителността: че онова, което на пръв поглед ти е изглеждало устойчиво, не е било такова, че всички житейски тревоги са безсмислени, защото единственото абсолютно и непоклатимо нещо е хаосът, който те принуждава да сведеш покорно и унизено глава пред могъществото на смъртта. Не можеше да откъсне очи от трупа, при всеки опит мозъкът ѝ тутакси отказваше и започваше да крещи почти осезаемо: „Не, не, не“. Затова продължи да се взира в него, изтезавайки се с гледката на мъртвото тяло, угасналите очи, бледата кожа и изсъхналите вече устни и най-вече на черните бездни, през които бе проникнала смъртта, скъпата кръв, съсирена в тъмна и все още лъскава локва. Стоеше неподвижна до него, втренчена в мъртвото лице на своя най-добър другар, усещайки как болката неумолимо я обсебва, докато осъзнаваше, че никога няма да превъзмогне тази смърт, че болката от загубата на Йонан ще остане забодена в душата ѝ до последния ѝ ден. Убедеността я затисна като каменна плоча, но тя прие товара с благодарност, че е била удостоена с честта да го познава за кратко време и да го оплаква цял живот.

Усети нечия ръка върху рамото си и като се обърна, видя Ириарте, който я подканваше да го последва. Тогава си даде сметка за гъстите и горещи сълзи, стичащи се по лицето ѝ; избърса ги с опакото на дланта си и заедно с Монтес тръгна след инспектора към коридора между дневната и кухнята, където чакаше Сабалса. Ириарте изглеждаше като болен, около очите му имаше тъмни кръгове, каквито сутринта не бе забелязала, а когато заговори, долната му устна леко потрепваше, както и гласът му. Той сложи ръката си върху рамото на Амая и каза:

— Госпожо инспектор, мисля, че ще е най-добре да оставите всичко на нас и някой да ви изпрати до къщи.

— Моля? — попита тя изумено и избута ръката му от рамото си.

Ириарте погледна към колегите си за подкрепа, преди да продължи.

— Очевидно сте много разстроена…

— Както и вие — отвърна Амая и ги изгледа един по един. — Щеше да е чудовищно, ако не бяхте, но никой няма да се прибира вкъщи. Поне от петнайсет минути съм в този апартамент, а още чакам някой да ме информира какво се е случило тук — отсече тя. — Йонан Ечайде е най-добрият полицай, с когото съм имала щастието да работя. През годините на съвместна работа той проявяваше неподражаем професионализъм, здрав разум и лоялност. Смъртта му е катастрофа, но ако ви е хрумнало дори за миг, че ще се прибера вкъщи да роня сълзи, не ме познавате. Неслучайно съм началник на „Убийства“, така че да се залавяме за работа. Ще пипнем мръсника, който го е извършил. Сабалса.

— Когато дойдох, вратата изглеждаше затворена, плътно долепена, като че ли някой не я беше дръпнал достатъчно силно на излизане. Но като почуках, тя се открехна. Още от входа го видях.

Сабалса ѝ показа ъгъла, от който откъм вратата се виждаше цялата дневна.

— Огледа ли апартамента?

— Да, нямаше никого, макар че очевидно е претърсван: липсват някои електронни уреди.

— Телевизорът е тук — обади се Монтес и посочи плоския екран върху камината.

— Предполагам, че са взели само преносими неща.

Амая отрече с глава.

— Това не е кражба, господа. Ами телефонът му?

— И него го няма.

— Аз му звънях десетина пъти, но всеки път се включваше гласовата поща. Ако е още включен, ще го открием — каза тя и извади джиесема си, за да избере за пореден път номера. Този път обаче не се чу сигнал: изключен или извън обхват. Тя затвори телефона си и го изключи. На влизане в апартамента бе забелязала инспектор Клемос от Екип две на отдел „Убийства“ в Памплона. Ако не грешеше, бяха на път да ги отстранят от случая и това не я учуди: и тя щеше да постъпи така. — Някой разговарял ли е със съседите? Трябва да са чули изстрелите.

— Не са, никой не е чул нищо, поне живеещите на етажа. В момента разпитват останалите.

Амая се обърна да погледне към вратата, където следите от черен прах показваха откъде са минали криминолозите, които, изглежда, бяха приключили огледа.

— Открили ли са отпечатъци?

— Много, почти всичките негови, и повечето неизползваеми. Вратата не е била разбивана, по всичко личи, че е отворил на някого и го е пуснал да влезе вътре.