Долорес Редондо - Дар за бурята

— Е, приятно пътуване — каза Ириарте, когато спря пред тях. — Кога тръгвате?

— Утре по обед — отговори Амая, докато слизаше. — Утре.

Следобед вече напълно побелялото небе предвещаваше неминуем снеговалеж. Някъде към пет джиесемът ѝ иззвъня и на екрана, за нейна изненада, се изписа: „Йонан дом“. Дори не помнеше, че Йонан има стационарен телефон, винаги се обаждаше от мобилния. Отсреща се чу женски глас.

— Инспектор Саласар? Аз съм майката на младши инспектор Ечайде.

Ето го обяснението: спомни си, че Йонан ѝ бе дал номера веднъж, когато се бе пренесъл при родителите си за няколко дни, докато боядисваше апартамента си.

— Добър ден, госпожо, как сте?

— Добре, но… — Беше видимо разтревожена. — Извинявайте, че ви безпокоя, но не мога да открия Йонан и… Не бих искала да ви притеснявам, може би работите.

— Не, днес не сме на работа… Потърсихте ли го на мобилния? — отговори Амая и веднага се почувства глупава; разбира се, че го е търсила, нали му е майка.

— Да — отвърна жената. — Реших, че е на работа, бяхме се разбрали да дойде вкъщи на обяд към един и… Дано не ме сметнете за луда, но той винаги се обажда, ако ще закъснее, а сега не вдига телефона си.

— Може да е заспал — каза Амая, без сама да си вярва. — Последните дни бяха изтощителни, работихме дори в ранни зори, може да не е чул телефона.

Сбогува се с жената и тутакси набра номера на Йонан, но отново се включи гласовата поща.

— Йонан, обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.

Набра Монтес.

— Фермин, в Памплона ли си?

— Не, в Елисондо, какво ви трябва?

— Нищо, остави…

— Шефке, какво има?

— Нищо… Ечайде днес не е идвал в управлението. Бяхме се разбрали да ми донесе едни увеличени снимки, но дори не ми ги е пратил. Не вдига телефона си, а преди малко ми се обади майка му. Притеснена е, казва, че се били уговорили да обядва с тях, но не се е появил, нито ѝ се е обадил, беше истински разтревожена. За пръв път от две години ми се обажда.

След като изложи всичко, се почувства още по-неспокойна.

— Ясно — отговори Монтес. — Ще се обадя на Сабалса, той живее близо до Ечайде. Ще му отнеме само няколко минути да иде до тях и да провери дали всичко е наред, сигурно спи и е изключил звука на телефона.

— Сигурно — каза тя. — Нека иде.

Джеймс седеше пред отворените върху леглото куфари и отмяташе точките в списъка, който си беше направил, за да не забрави нещо важно. Амая внимателно сгъваше нещата, за да заемат възможно най-малко място. Нямаше да ѝ трябват много дрехи, освен за първата седмица, тъй като по време на курсовете във ФБР се носеше служебното облекло на академията, което щяха да ѝ връчат при пристигането ѝ — пуловер, къси панталони и маратонки, четири тениски, униформа за работа на терен, бронежилетка, колани, ботуши, чорапи и бадж на участник в курсовете, който трябваше винаги да носи на видно място. Химикалки, тефтер и папка с листове, както и шапка с надпис „ФБР“, единственото нещо, което участниците можеха да отнесат после вкъщи.

— Какво ти е? — попита Джеймс, който я беше наблюдавал.

— Защо питаш? — попита разтревожено тя.

— Сгъна три пъти една и съща фланелка.

Амая погледна дрехата в ръцете си като нещо непознато, което за пръв път виждаше.

— Да… — призна тя и я хвърли в куфара. — Главата ми е другаде.

Осъзна, че и преди е изпитвала това чувство, и отлично знаеше какво ще последва.

— Трябва да изляза, Джеймс — отсече.

— Къде отиваш?

— Къде отивам ли? — повтори Амая, събличайки домашната жилетка и вземайки палтото от закачалката зад вратата. — Още не знам — отвърна замислено, загледана в него.

— Амая, плашиш ме, какво става?

— Не знам — отвърна тя със съзнанието, че лъже.

„Знаеш и още как“, проехтя в главата ѝ собственият ѝ глас и забърза надолу по стълбите. Джеймс тръгна след нея, разтревожен.

Енграси, която седеше до Ибай и неговата градинка с играчки, се изправи, като я видя.

— Какво става, Амая?

Звънът на телефона прекъсна отговора. Беше Фермин Монтес.

— Шефке, бил си е вкъщи. Сабалса отишъл, видял вратата открехната… Мамка му, Амая! Застреляли са го.

Всичко около нея рухна, пръсна се на милион парчета, които полетяха към ледената пустота на света. От часове предчувстваше, че нещо не е наред, беше усетила тежестта в тила като един от нежеланите странници от арабските проклятия, които те яхват и трябва да ги носиш цяла вечност. Тогава се запита кога точно бе започнала да усеща противното присъствие. После щеше да помисли, обеща си сама, сега нямаше време. Зададе въпросите, с отговорите позвъни на Ириарте, обади се в полицейското управление в Памплона, седна в колата, извади от жабката подвижната сирена и почти я хвърли върху покрива на автомобила. Докато закопчаваше колана, инспектор Монтес скочи на съседната предна седалка, почти останал без дъх.