Долорес Редондо - Дар за бурята

Всичко я болеше — краката, гърбът, главата. Седнала в чакалнята на Института за съдебна медицина на Навара, тя си спомняше за многобройните случаи, в които бе виждала близките на жертвите да чакат, както тя чакаше сега. Обходи с поглед залата, наблюдавайки жестовете на своите колеги. Седнали един до друг, те си говореха шепнешком, с присъщия за траурните бдения тон, който върна мислите ѝ към групичката жени, събрани в дома на семейство Балярена. Стана и отиде до прозореца. Едрият пръхкав сняг бе покрил улицата с бяла пелена, приглушавайки звуците на града, който изглеждаше учудващо обездвижен от обилния снеговалеж. Тогава си помисли, че в Елисондо сега сигурно е много красиво, и повече от всичко на света ѝ се прииска да се прибере вкъщи. Монтес застана мълчаливо до нея и с извинителен жест ѝ подаде хартиена чаша с кафе. Тя я пое.

— Ти си знаел, че е мъртъв, когато ми се обади.

Монтес се замисли за миг, после кимна утвърдително. Можеше да отрече, но с това щеше да постигне само едно — да представи Сабалса като глупак.

— Да, Сабалса ми каза, поемам цялата отговорност.

Амая не отговори и отново се обърна към прозореца, стиснала чашата с кафе с вкочанените си пръсти.

Йосуне беше асистентка на доктор Сан Мартин от две години и през това време вече бе свикнала с удивлението по лицата на своите приятели, когато започнеше да им обяснява, че в службата ѝ е много интересно, че шефът ѝ е забавен тип и че наистина харесва това, което прави. Нещо, което не можеше да каже за днешния ден. Отдавна бе приготвила инструментите, камерите, лампите, всичко, от което Сан Мартин можеше да има нужда. Студенти нямаше, а на масата лежеше тялото на онзи полицай, който ненавиждаше аутопсиите. Тя отметна чаршафа, с който бе покрит, и тъжно се загледа в това толкова младо лице, в полуотворените устни, в сплъстената от кръв кестенява коса и противната издутина на черепа там, откъдето бе излязъл куршумът.

Той винаги оставаше в дъното на залата, никога не приближаваше до масата и не докосваше телата. Доктор Сан Мартин често се шегуваше с това, когато той излезеше, но тя знаеше, че шефът ѝ харесва младши инспектор Ечайде, че цени неговия ум и чувствителността му. Не е необходимо да докосваш нечие тяло, за да си анализатор, чистосърдечните му задръжки пред труповете не го правеха по-лош следовател; неведнъж беше наблюдавала доволното изражение на Сан Мартин, влязъл в ролята на учител, когато Ечайде отговаряше на въпросите му.

Нещо накара Йосуне да протегне ръка и да погали нежно бузата на младия мъж. Представи си, че тя също го харесва мъничко… После отново покри тялото и зачака Сан Мартин.

Съдебният лекар погледна отново часовника си. Беше седнал в огромния си кабинет, който използваше предимно като изложбена зала за своята колекция от бронзови предмети. Кабинетът беше абсурдно помещение с дървена ламперия и тежка мебел, заемащо несъразмерно голяма част от втория етаж на сградата; беше го наследил от своя предшественик, безспорно изтънчен и самолюбив тип, който дори бе заръчал да скрият в ламперията специален шкаф за бутилки, най-вероятно пълен по негово време със скъпи напитки. Доктор Сан Мартин държеше там само една бутилка с уиски „Макалън“, още с предпазната лента върху капачката, която сега той разкъса и сипа малко от ароматната течност в една от великолепните гравирани чаши от същото наследство. Малката глътка, която отпи, опари гърлото му, но той прие това с благодарност; пресуши чашата до дъно и си наля още, по-щедро, преди да затвори бутилката и да се върне в удобното кресло зад бюрото, наблюдавайки как лекият тремор на ръцете му започва да отслабва. Беше взел правилното решение, не за пръв път в кариерата си отказваше аутопсия. По правило избягваше бебетата, новородените и невръстните деца; имаше усещането, че ръцете му са огромни, за да боравят с малките детски органи, чувстваше се непохватен и груб и колкото и да се мъчеше да го избягва, винаги съзираше на лицата им незначителни на пръв поглед мимики, които оставаха запечатани в паметта му дни наред, затова от доста време вече отстъпваше тези операции на някого от колегите си, които ги приемаха с удоволствие и без превземки. С възрастен човек това нещо никога не му се беше случвало, никога до този момент и едва ли щеше да го осъзнае, ако скръбта на Саласар не му го бе подсказала. Точно така, има неща, които един мъж трябва да прави, и други, към които не бива да посяга никога.

Старият бакелитен телефон върху бюрото издрънча неприятно. Сан Мартин вдигна слушалката и чу.