Долорес Редондо - Дар за бурята

— Я не се занасяйте — възкликна Монтес. — Откога да застреляш някого в главата е акт на милосърдие?

— Когато не възнамеряваш да причиниш повече страдание от необходимото.

— И вие сте сигурна в това, защото го е гръмнал още веднъж? — процеди презрително Монтес.

Лекарката извади една снимка от папката, която носеше. Увеличена снимка на лицето на мъртвия Йонан на местопроизшествието. Сложи я върху масата и почти чу тишината, която заля като студена вълна присъстващите.

— Не, сигурна съм, защото е затворил очите му.

Пътят до Елисондо, който обикновено изминаваше за петдесет минути, ѝ отне два часа. Солената смес, изсипана от снегорините и камионите по пътя, барабанеше по шасито на автомобила като бликащ от земята дъжд. Вече не валеше, но нощният мраз поддържаше непокътнати камарите сняг от двете страни, а обичайният и зловещ мрак в планината бе заменен от оранжевото сияние, което лунната светлина изтръгваше от природата, придавайки на пейзажа нереален ореол, наподобяващ повърхността на непозната планета. Телефонът иззвъня през високоговорителите в колата и тя разпозна на екрана номера, от който бе дошло последното обаждане на Дюпри. Вдигна, преди да е прекъснал, и потърси място за спиране. Включи аварийните светлини и отговори.

— Алойзиъс.

— Вече нощ ли е в Бастан, госпожо инспектор?

— Днес повече от всякога — отговори тя.

— Много съжалявам, Амая.

— Благодаря, Алойзиъс, как научихте?

— Убит полицай в Испания е новина, която литва по телетипите…

— Но аз мислех, че…

— Не вярвайте на хорските приказки, госпожо инспектор. Как сте?

Тя изпусна всичкия въздух от дробовете си.

— Изгубена.

— Не е вярно, само уплашена. Нормално, още не сте имали време да помислите, но ще го направите, нямате избор, и тогава ще видите отново пътеката.

— Не знам дори откъде да започна, всичко около мен се руши. Нищо не разбирам.

— Излишно е да разсъждавате, Саласар. При вашия житейски и следователски опит със сигурност не смятате, че нещата се случват просто така, нали?

— Не знам, не откривам модел в този хаос. Не виждам нищо — изхлипа тя и усети как сълзите се стичат по лицето ѝ, — а случилото се с Йонан е толкова… Още не мога да повярвам, а вие искате да търся смисъл.

— Помислете.

— Не спирам да го правя, но не намирам отговорите.

— Ще ги намерите, когато зададете верните въпроси.

— О, Алойзиъс, за бога, последното нещо, от което имам нужда сега, са съветите на учител нинджа… Кажете ми нещо полезно.

— Аз вече ви казах. Край вас има човек, който изобщо не е това, за което се представя.

— Но кой е той?

— Това трябва вие да ми кажете.

— Но как, като съм сляпа?

— Току-що сама си отговорихте. Не сте сляпа, а не виждате, Саласар, защото не искате да виждате. Погледнете в перспектива. Върнете се към началото. Рестартирайте, започнете от нула, госпожо инспектор. Забравяте откъде тръгва всичко.

Тя изпухтя уморено.

— Ще ми помогнете ли?

— Не го ли правя винаги?

Тя мълчеше и слушаше.

— Демонът върху вас, un mort sur vous [26] Един мъртвец върху вас (фр.). — Б. пр. — каза той.

— Алойзиъс, случаят бе закрит, след като бащата на момиченцето се самоуби в затвора. Съпругата даде показания, които хвърлят вината изцяло върху него, и вече нямаме случай — обясни Амая, премълчавайки всичко свързано с историята, която ѝ бе разказала Йоланда Беруета и случилото се в Еноа.

— Както кажете, госпожо инспектор.

— Благодаря, Алойзиъс.

— Опитайте да се наспите добре, утрото е по-мъдро от вечерта.

Строеният до вратата багаж я стресна по начин, който не бе очаквала. Куфарите на Джеймс и Ибай, готови за следващия ден, предизвикаха у нея чувство за загуба.

Джеймс, леля Енграси и Рос не си бяха легнали и я чакаха. Прегръдки, ръце, които стискаха нейните, и неподправената скръб на близки хора, които я обичаха и страдаха заради нея. Не обясни нищо, не разказа нищо; през целия следобед бе преживявала отново и отново ужаса и сега изведнъж се усещаше някак празна. Съзнаваше, че капанът на отрицанието, който вече бе изпробвала дори когато тялото на Йонан още лежеше пред очите ѝ, отново се разтваря и ѝ пречи да види мъртвото лице на своя приятел, проснатия на пода труп. В спомените ѝ имаше само мъгла и ослепителна светлина, които не ѝ позволяваха да признае истината, че той е мъртъв, че Йонан завинаги си е отишъл от този свят. Можеше да го изрече, но мозъкът ѝ отказваше да го приеме, а беше прекалено уморена, за да се изправи пред жестоката истина, затова се остави да падне, почти скочи в милостивия, не толкова болезнен капан и докато слушаше близките си, за пръв път през този ден успя да се измъкне от мъката и да помисли за нещо друго. Преди да си легне, позвъни в болница „Сент Колет“. Йоланда Беруета била вън от опасност и била преместена в отделението.