Долорес Редондо - Дар за бурята

Джеймс стоеше буден от няколко часа, заслушан в лекото дишане на Ибай и загледан в съпругата си, заспала от изтощение до него. Дори сънят, от който толкова се нуждаеше и в който бе потънала така дълбоко, не бе в състояние да заличи изцяло болката от лицето ѝ. На няколко пъти я чу да стене и да плаче и всеки път я погалваше по бузата, за да я утеши отдалеч, мислейки си, че с нея всичко е такова. Да бъде до нея, означаваше да приеме, че винаги ще е така, че живеят в два паралелни свята, в които, когато тя спеше, той будуваше, а когато той сънуваше, тя стоеше нащрек. Свят, в който така и не им се удаваше да се докоснат и в който той трябваше да я дарява с ласките си, с думите си, с любовта си по този начин, отдалеч, обичайки я с цялата си душа и знаейки, че тя ще усети това само като леко докосване насън. Една сълза се търкулна по бузата му, той се наведе, развълнуван, над нея и я целуна леко по устните. Тя отвори очи и се усмихна, като го видя.

— О, любов моя!

И протегна ръце, обви врата му и за кой ли път го покори.

Двете бяха станали рано — Амая, за да използва всеки миг с Ибай, Енграси — за да я наблюдава. Гледаше я как се разхожда из къщата с малкия на ръце, тананикайки съвсем тихичко откъси от песни, които тя почти не чуваше, но ще да бяха много тъжни, ако съдеше по отпуснатата ръка, с която държеше момченцето, по тънкия, почти детински глас, с който му шепнеше, по бледото, като измито от плача, лице, по което едва пробягваха кратки мимики, сякаш маската на скръбта го бе вцепенила и лишила завинаги от усмивката. Към обед, докато товареха багажа на колата, която щеше да ги закара до летището, Енграси стоеше на входа пред къщата и ги наблюдаваше печално. Амая я хвана под ръка и я заведе в кухнята.

— Какво ти е, лельо?

Енграси сви рамене и това движение се стори на Амая крехко и очарователно.

— Кажи де.

— Не ми обръщай внимание, миличка, изглежда, свикнах вече двамата да са тук, пък и последните събития никак не допринесоха за нашето спокойствие, затова, като ги гледам да заминават, сърцето ми се къса.

Амая я прегърна, опря лице върху главата ѝ и я целуна по белите коси.

— Страх ме е, Амая, знам, че не би трябвало да ти го казвам, но щом ви видя да излизате от дома ми, ме обзема лошо предчувствие, все едно никога повече няма да се върнете.

— Само да не те чуе Джеймс, лельо. Предстои му полет, а много добре знаеш колко силно вярва в твоите предчувствия.

— Това няма нищо общо — каза лелята и се отдели от племенницата си.

— Тогава?

— Това е свързано с теб, всичко е свързано с теб, всичко е заради теб.

Амая я погледна и се усмихна нежно; не за пръв път, а със сигурност нямаше да е и за последен, лелята подемаше тази проповед, същата, която се налагаше да слушат всички полицаи от съпрузи и съпруги, от майките и децата си… Смъртта на Йонан променяше всичко.

— Ще внимавам, лельо, аз винаги внимавам. Няма да ми се случи нищо лошо, уверявам те. Имай ми доверие.

Енграси кимна с престорена убеденост.

— Да, да, разбира се, върви, чакат те.

Товаренето на багажа, шофирането до летището, паркирането пред терминала, чекирането на пътниците, все обичайни действия, инерция на самия живот, който изведнъж спря, когато Амая целуна за стотен път Ибай преди проверката за безопасност и го подаде на Джеймс. Двамата заминаваха. Тя прегърна мъжа си и го целуна почти отчаяно, осъзнавайки, че няма да може да понесе отсъствието му. Без да мисли, го помоли:

— Не заминавай.

Той я погледна, изненадан.

— Скъпа…

— Не заминавай, Джеймс, остани при мен.

Той размаха билетите пред нея като неотменимо обстоятелство.

— Не мога, Амая, ела ти, ела с нас.

Тя зарови лице в гърдите му.

— Не мога, не мога — простена и откъсвайки се рязко от него, добави. — Съжалявам, не знам защо го казах, просто ми е много тежко.

Той я прегърна и останаха така, в мълчание, няколко минути, докато по високоговорителите обявиха полета. После Джеймс се смеси с потока от пътници към контролния изход, а тя стоя там, докато ги изгуби от поглед.

Поклонението се проведе в полицейското управление в Белосо. Представителите на всички градски власти и на Министерството на вътрешните работи щяха да минат оттам преди траурната служба в катедралата. Амая, облечена в парадната си униформа, застана на пост до затворения ковчег, почти изцяло покрит със знамето на Навара; тъмното дърво ѝ се стори абсурдно лъскаво. От мястото си видя родителите на Йонан да влизат — беше ги срещала само веднъж-дваж в Деня на полицията. Поздрави от началници, съболезнования от колеги и потискащата атмосфера на приглушен говор и общуване, която ѝ се струваше непоносима. Когато я смениха и се приближи към тях, двамата разговаряха с един от секретарите на министерството. Майката се обърна към нея, пое ръцете ѝ в черни униформени ръкавици и в продължение на няколко секунди не продума, стоеше безмълвна и я гледаше, докато не усети как очите ѝ се наливат с тежките и заслепяващи сълзи на мъката, разпозната у другиго, който страда не по-малко от теб. После се доближи още малко и я целуна по двете страни.