Долорес Редондо - Дар за бурята

— Имали сте друга внучка?

— Година преди да се родят момчетата, Йоланда се сдоби с момиченце. Мислех, че знаете. Здраво, прекрасно момиченце, което обаче почина две седмици след раждането си тук, в тази къща. Това породи депресията на Йоланда. После всичко тръгна от зле към по-зле… Според мен беше голяма грешка, че забременя толкова скоро, но мъжът ѝ настояваше, че колкото по-скоро роди друго дете, толкова по-бързо щяла да угасне мъката ѝ по момиченцето. Аз обаче смятам, че Йоланда не беше готова за ново майчинство след случилото се, и тя го доказа по време на цялата следваща бременност: занемари се, ходеше отнесена, сякаш всичко ѝ беше безразлично. Едва когато децата се родиха, когато ги видя и ги пое в ръцете си, дъщеря ми като че ли възкръсна. Не знам дали ще ми повярвате, но тя е добра майка, само че много изстрада, животът ѝ е една трагедия. Роди три деца и трите починаха.

Амая го гледаше, покрусена. Идеята за замяната беше точно онова нещо, което ѝ се изплъзваше. Валентин Еспарса бе казал същото на жена си: че раждането на друго дете ще заличи мъката ѝ по загубеното момиченце. И тя бе заявила, че няма да може да го обича, че не иска да има друго дете. Само че Йоланда беше по-уязвима, по-нестабилна и при нея съпругът бе успял да постигне целта си.

— Йоланда не ми го спомена.

— Дъщеря ми смесва всичко заради лекарствата, които пие: понякога не е съвсем наясно дали нещата са се случили преди или след това, а смъртта на малката ѝ нанесе такава травма, че оттогава в главата ѝ цари пълна бъркотия.

Амая кимна с разбиране. Помнеше, че Йоланда ѝ бе казала съвсем същото, че понякога ѝ се губело кое се е случило първо и кое след това, но междувременно се сети, че в показанията си в управлението тя бе споменала и нещо от рода на това, че бебето не било в ковчега си.

— Господин Беруета, имам само още един въпрос. Кремирахте ли тялото на момиченцето?

— Не, нито момиченцето, нито братчетата му. Ние сме хора традиционалисти, както и семейството на съпруга ѝ, нали видяхте семейната гробница в Еноа.

Амая отново кимна.

— Това е много важно, трябва да знам със сигурност, а не мога да попитам бившия ѝ съпруг.

Беруета изкриви лице при споменаването на зетя.

— Не е нужно да говорите с него. Погребалната агенция в Ойереги се погрижи за всичко. Ще ви дам адреса на собственика. Той ще потвърди, че погребението беше традиционно и че децата бяха преместени от болницата, където починаха, направо в погребалната зала, а оттам — в гробницата в Еноа.

Трябваха ѝ десет минути, за да открие директора на траурната агенция и той да потвърди информацията.

Върна се в Памплона, без да спира в Елисондо. Искаше ѝ се да види леля си, но съдържанието на файловете я пришпорваше. Пред компютъра всичко изглеждаше твърде мъгляво, защото нямаше писмено обяснение и трябваше да ги разглежда един по един, докато проумее защо Йонан ги беше обединил.

Отново отвори снимките, на които тя стоеше до Маркина. Огледа ги, задавайки си цял куп въпроси. Кое бе накарало Йонан да прояви интерес към личния ѝ живот? Защо я беше следил? Защо е четял пощата ѝ? Много се ядоса и се почувства безпомощна, защото не разбираше нищо, но реши да остави това за по-късно; сега — Йонан току-що ѝ бе изпратил съобщение, току-що ѝ бе дал нещо осезаемо и очевидно и тя щеше да му се довери. Замисли се за паролата, която той бе избрал за папка „Дар“; сама по себе си думата имаше своето значение, но по-съществен беше номерът, който бе избрал като допълнение, номерът на значката му, номерът, който го правеше полицай, и почти чу Марк да казва, че Йонан е отказвал дори да се замисли над възможността да зареже работата си.

— По дяволите, Йонан, какво си направил?

Папка „Маркина“ съдържаше освен снимките от вечерта, в която бяха разговаряли пред зала „Балуарте“, кратка биография на съдията, сведения къде е роден, къде е учил и какви постове е заемал, преди да дойде в Памплона. Вниманието ѝ бе привлечено от адреса и телефонния номер на гериатрична клиника, в която бе настанена жена, на име Сара Дурàн. Объркана, Амая поклати глава в недоумение, питайки се какво търсят тези данни тук.

В папка „Саласар“ видя снимки от празния ковчег на сестра си в семейната гробница в Сан Себастиян, както и снимките на бебешките кости, подхвърлени при оскверняването на църквата в Арискун, едните, над стогодишни, а другите, бели и чисти, които принадлежаха на сестра ѝ. Имаше няколко увеличения по фрагменти на единствената снимка, която бе успял да направи на пухенката, с която Росарио бе облечена в нощта на бягството си, а после бяха открили в реката, преди съдията да прекрати издирването. Както и карти на планината с възможни пътища за бягство пеша от пещерата „Ари Саар“.