Долорес Редондо - Дар за бурята

Отсреща ѝ вдигна Ириарте.

— Инспекторе, можете ли да ми кажете номера на значката на младши инспектор Ечайде?

— Нека погледна, изчакайте.

Тя чу чукването на слушалката върху бюрото и тракането по клавиатура в далечината.

— Ало? 1269.

Амая благодари и затвори.

Написа номера след паролата, натисна „ентър“ и дискът се отвори.

Дланите ѝ се потяха; докато съобщението се отваряше пред очите ѝ, тревогата в гърдите ѝ растеше.

Нямаше никакъв текст, само десетина папки, подредени по азбучен ред. Насочи курсора към тях, за да види имената им: „Еноа“, „Местопрестъпления“, „Берасатеги“, „Идалго“, „Саласар“… Щракна върху една от папките на случаен принцип. Начинът, по който бе групирана информацията, сочеше, че файловете онлайн са били само копия за сигурност. Документите в папките бяха разположени в непознат ред; откри заповедта за обиск в дома на акушерката Идалго, звуков файл с показанията на Йоланда Беруета в управлението, както и професионалната биография на акушерката. Отвори папката, наречена „Маркина“, и видя поредица от снимки, на които се разпозна до съдията на площада пред концертната зала „Балуарте“.

— Йонан, какво означава всичко това? — прошепна Амая, ужасена.

Отвори фолдър „Еноа“ и пред очите ѝ се появиха няколко снимки от гроба на децата на Йоланда Беруета, няколко увеличения на подробности от вътрешността на гробницата. Заинтригувана и впечатлена, Амая се загледа в бебешките ръчички, които се подаваха от ковчега, и хипнотичното, напълно почерняло личице на другото дете. Имаше голям брой увеличени снимки. Йонан бе хванал детайла на инициалите, идентифициращи ковчезите: Д.Т.Б., отговарящи на Дидие Тремон Беруета, и М.Т.Б. — на Мартин Тремон Беруета. Снимките бяха повече от двайсет и пет, но ѝ направи впечатление, че Йонан се бе съсредоточил най-вече върху металната урна, предназначена за праха от кремацията, която се бе килнала настрани и бе изцяло отворена. В единия край се виждаха инициалите, които Йонан бе увеличил и завъртял, за да са четливи: А.Т.Б. Беше уголемил също и един от видимите ъгли на пластмасовата торба с праха от кремация, където се забелязваше нещо като крайче на синьо-червена емблема. Амая разгледа снимките и разбра защо Йонан искаше да насочи вниманието ѝ върху това. Да се прибират човешки останки в цветна торба, не беше обичайно. В другата поредица от снимки Йонан бе събрал поне дванайсет опаковки от хранителни продукти, като леща, готварска сол, брашно и захар, всичките френско производство, в прозрачни найлонови пликове със синьо-червена емблема. На следващата снимка Ечайде бе изрязал увеличеното ъгълче на торбата и го бе поставил до еднокилограмова опаковка от захар; емблемата се припокриваше изцяло.

— Дявол да го вземе! — възкликна Амая.

Веднага си спомни за торбата с чакъл в ковчега на сестра си и за пакетите захар, които Валентин Еспарса бе увил в хавлия, за да прикрие дъното на ковчега на дъщеря си. С препускащо с хиляда удара в час сърце Амая отново разгледа снимките една по една, докато в съзнанието ѝ изникваше въпросът на Йоланда Беруета: „Защо някой ще слага пакети захар в детски ковчег?“. Отпечата снимките, стисна ги здраво в ръка и тръгна да се разхожда с тях из хола, като звяр в клетка. Вдигна телефона, позвъни в болница „Сент Колет“ и попита дали е възможно да разговаря с Йоланда Беруета; казаха ѝ, че тя е доста по-добре, но за предпочитане било да се изчака още малко. Затвори разочаровано, ясно беше, че не може да попита за това бившия ѝ съпруг. Отиде до стаята, изсипа съдържанието на чантата си върху леглото и парадната униформа и откри визитката на бащата на Йоланда. Набра номера. Човекът тутакси вдигна.

— Мога ли да дойда да говоря с вас още сега? Много е важно.

Облаците летяха с шеметна скорост по оловното небе и завличаха дъжда далеч от долината, но създаваха усещането за по-ниска поне с четири градуса температура. Въпреки студа, бащата на Йоланда настоя да говорят вън от къщи.

— Заради жена ми, нали разбирате? Всички тези неща много я разстройват, а вече достатъчно изстрада покрай случилото се с Йоланда.

Амая кимна с разбиране, напъха косата си в шапката и като по негласно съгласие двамата тръгнаха да се разхождат, отдалечавайки се от къщата.

— Няма да ви притеснявам дълго. Всъщност имам само един въпрос към вас. В гроба в Еноа има още един малък ковчег, с инициали А.Т. Б.

Той кимна печално.

— Да, на Айсеа, моята внучка.