Долорес Редондо - Дар за бурята

„Слюнката на комодоския варан съдържа достатъчно бактерии, за да предизвика септицемия“, изплуваха в съзнанието ѝ думите на Сан Мартин.

Прелисти страниците, търсейки бележките на своя приятел, и откри второ перо, което при разлистването излетя, зарея се бавно и злокобно, докато кацна на пода. Амая се наведе да го вдигне и прочете текста, отбелязан като „Жертвоприношение“.

Думите, на които кавичките придаваха особена важност, изключително странно звучене и съдбовно значение, прозвучаха в паметта ѝ, произнесени от Елена Очоа: „жертвоприношение“, и от Марк на онази заснежена тераса над града една нощ, само преди ден, макар да ѝ се струваше, че оттогава са изминали няколко години: „дар“, дума, за която се предполагаше, че тя ще знае как да използва.

Бокор поднасяше на Злото най-извратеното престъпление, най-желаната плячка, която поради чистата си и неопетнена природа не биваше да бъде докосвана; тя трябваше да бъде принесена в жертва от единствените хора, които имаха права над нея — собствените ѝ родители. Хората, отговорни за появата му на този свят, даряваха своето отроче, новородената си рожба на Злото по време на церемония, при която демонът щеше да изсмуче живота от нея и да ги възмезди, като изпълни всяко тяхно желание.

На една от илюстрациите се виждаше бебе, положено върху олтар. До него — две фигури в екстаз, вероятно родителите, и свещеник, вдигнал ръце в опит да избута зловещото хилаво влечуго, яхнало детето и залепило паст върху носа и устенцата му. Отдолу Дюпри бе написал няколко къси изречения:

„Групи от един и същи пол.“

„В точно определен период на развитие.“

„Върху тясно пространство.“

Дюпри се бе подписал под тези условия с кратко послание.

„Рестартирайте, инспекторе.“

Амая прелисти всички страници до последната, като спираше на отвратителните илюстрации, за да се увери, че Дюпри не е оставил още бележки. После затвори книгата, стана и тръгна да броди из къщата, влизайки от стая в стая. Все още боса и по хавлия, тя чуваше скърцането на дървените подложки, които прекосяваха пода от край до край и предизвикваха подобни звуци в празните стаи. Минавайки покрай хола, забеляза компютъра, леко остаряла машина, която рядко използваше. Върна се в кухнята и взе от полицата бележниците, на които си правеше списъка за пазаруване, ролка тиксо, блокче жълти лепящи се листчета и два флумастера. Влезе отново в хола и включи компютъра. Потърси картата на Навара и след като я отпечата, я залепи с тиксото върху гладката странична стена на една етажерка; после отбеляза с флумастер местата, където живееха семействата на децата. Тогава установи, че ѝ трябва по-голяма карта, защото селцето Еноа се намираше на френската граница. Отвори друга страница, където имаше карта на района, отпечата и нея и я залепи до първата, за да отбележи децата от Еноа. Полученият чертеж се оказа разпокъсан, без видима връзка между отделните точки, общото беше само това, че повечето селища се намираха в долината на Бастан. Амая огледа скицата, убедена, че е напълно лишена от смисъл, и си спомни думите на Дюпри: „Рестартирайте, инспекторе, забравете това, което смятате, че знаете, и започнете от нула, от самото начало“.

Телефонът иззвъня в празната къща и я върна към действителността. Докато вдигаше, си даде сметка, че оскъдната този ден светлина се бе предала и отстъпила място на нощта още преди да се е свечерило, както и че още е с хавлията, която бе облякла след душа.

— Какво прави цял следобед?

Тя погледна картите, които закриваха вече голяма част от етажерката, и разтворената върху масата книга на Дюпри и изведнъж се почувства виновна. Стана и изключи екрана на компютъра.

— Нищо, губих си времето — отвърна, докато гасеше лампите и излизаше от хола.

— Гладна ли си? — попита Маркина от другия край на линията.

Тя се замисли.

— Много.

— Ще вечеряш ли с мен?

Амая се усмихна.

— Разбира се? Къде?

— Вкъщи — отговори той.

— Ти ще сготвиш за мен?

По отговора му разбра, че се усмихва.

— Да сготвя? За теб бих направил всичко.

О, Йонан, Йонан. Усещаше ръцете на Сабалса, които здраво я държаха и ѝ пречеха да се движи, докато тя си изплакваше очите по мъртвия си приятел, по пролятата кръв, по ръцете му на пода… Простена и се събуди в тъмнината, нарушавана само от бледата светлина, идваща откъм прозорците в хола през процепа на полуотворената врата. Протегна ръка, за да достигне мобилния си телефон — седем и нещо. Екранът освети стаята; в същия миг се изписа ново повикване и тя се поздрави, че е изключила звука. Беше Ириарте. Измъкна се от леглото и излезе от стаята.